Вечерта на вота за "Голямото четене" получих няколко sms-а от мои приятели от десницата, които на пожар ме призоваваха да гласувам за любим роман. Грозяло ни непоправимото: "Под игото" да оглави класацията. Почудих се.

"Голямото четене" е сондаж за популярност, не и мерило за литературните достойнства. В този смисъл ропотът срещу "Под игото" не беше в духа на феърплея.

В хода на кампанията през студиото на "Голямото четене" преминаха застъпници на повече от стотина романа. Всеки хвалеше достойнствата на фаворита си, но още тогава ме впечатли настървеното отрицание, което породи "Под игото". Книгата с повод и без повод отнасяше ехидни коментари. И то конкретно от средите на десницата. С какво пък толкоз я подразни?

Дали не бързам с обобщението, ще попитате? Не мисля. Прегледайте блоговете, вижте позициите на десните публицисти. Най-манифестно звучи статията на уважавания Юлиян Попов: "Група хора искаха да организират специална акция, за да не допуснат "Под игото" да стане любима книга на българина. Те имаха право. /.../ Някои биха могли да кажат: "Добрата библиотека е онази библиотека, в която няма нито една книга от Вазов. Дори в тази библиотека да няма никаква друга книга". Еднозначно, нали?

Все същите десни тълкуватели донесоха от девет кладенеца вода, за да омаловажат победата на "Под игото". В букварите бил, пък другите ги нямало. Харесвали го онези, които не били прочели друго. Патриотарският комплекс избликнал. Романът не бил "голям", а просто детски (напомням, че класацията е за "любим", а не за "голям" роман, какъвто с sms да се избира е безумие).

Пътем да уточня, че гласувах за роман, който остана извън стотицата, но дясната неприязън към "Под игото" ме заинтригува. Защото в общество, което си пие кафето с Бареков, политическият ключ не е за пренебрегване.

Твърдя, че десницата мрази "Под игото" тъкмо защото добре го е прочела. Впрочем левицата обича "Време разделно" нерядко без да го е чела, но това е друга тема.

Десницата мрази "Под игото", защото то е шамар по конформизма чрез много образи, най-вече чрез финала с чалнатия Мунчо, който единствен се осмелява да протестира. Дясното мислене е новият конформизъм. Този от последните 20 години. Не ме разбирайте неправилно, левият конформизъм е също толкоз тесногръд и тъпоумен, но временно неактуален. Либерализмът, глобализмът, а у нас ни в клин, ни в ръкав - и закъснелият постмодернизъм в изкуството, оформяха мисловния калъп през последните години. Помня как Карбовски окадяваше демонстративно с цигарата си "овехтелия" Хайтов в студиото на Нова Тв. Еврореализмът, критиките към НАТО, съмненията в "невидимата ръка на пазара", която твори добро, бяха таксувани като мунчовщина.

Десницата мрази "Под игото" и заради образа на Кириак Стефчов, усърдния чуждопоклонник, парвенюто, което тогава замята на турски и французки, по-късно на немски, сетне на руски, а днес на английски. Десните интелектуални тенори винаги са приемали простолюдието като сгоден фон, на който един се самопровъзгласява за министър на джаза, друг си бае на папийонката, трети цитира Пруст, без да го е чел. Уви, всички те изпълзяха пред очите ни изпод сюртука на същия този Кириак. Парвенюшката десница най-напред измести автентичната, а сетне, за да се разграничи от тегавия национализъм на късния Живков, заложи на купешкото. Идеи, речник, вкусове, веяния made in...

Най-подир един абсолютен дразнител за десните: "Под игото" е политнекоректна книга, в която простодушно дете заявява, че "от турско робство България ще я освободи руският цар Александър". Какво робство?! Това са някакви приумици на Вазов, Захари, Волов, Бенковски и прочее неосведомени люде! Как тъй Русия ще ни "освобождава"?! (тук десните обикновено цитират Захари или Раковски за азиатското мракобесие - универсален аргумент, който в техните очи отменя историческите факти).

Десницата мрази "Под игото" инстинктивно, като понякога изтъква други съображения: романът бил патетичен (за практичния й мироглед), наивен бил (за уж-интелектуалната й папийонка) и т.н.

"Под игото" описва българския народ такъв, какъвто за кратко е, отсетне спира да бъде и едва ли някога отново ще стане: работен, целомъдрен, саможертвен... (виж "Записките"). Днес на мода е демонстративният цинизъм и това "Под иго" не е никак фешън. Вазов ни разкрасявал, ще отвърнат десните. Но нали опареният от предателства Захари също описва селяните, които палят бащинията си, преди да хванат Балкана, а проницателният Хаджийски ни рисува общество с ценности, различни от сегашните. Вазов ни изкарвал жертви. Може би. Най-вече на собствените си предубеждения.

Вазов комплексира тесногръдите с широката си емоционална гама, а спънатите писатели с езиковата си виртуозност. "Мрачина", "лудетина", "кърища", "гостолюбие", "вскотяване"... "Многошумните и малообразовани хайдуци" днес са бол, само дето думите ни се губят. "Под игото" е Ноев ковчег на един литературен речник, който обеднява с годините. Та затова не съм покрусен от "Голямото четене". Приветствам!