Темата за прането на пари е обект на особено внимание във всички мониторингови доклади на Европейската комисия за България. Присъства неизменно и в анализите на Държавния департамент на САЩ. Оценките са, че страната ни не се справя, и за разлика от управляващите аз не се съмнявам в обективността на тези заключения.

Само откраднатият ДДС се оценява от наши експерти на над 1.5 млрд. лв. годишно. Като добавим контрабандата, наркотрафика и облагите от други тежки престъпления, сумата на мръсните пари набъбва. Например платеният откуп за бизнесмена Киро Киров вече също е в графата "мръсни пари", които ще трябва да бъдат изпрани. На този фон обективно възниква въпросът какви са успехите на финансовото разузнаване.



Колко са разкритите случаи на пране на пари?



За такива резултати никой не е чувал. Недостатъчни по брой и най-вече кокошкарски по значимост за обществото са и присъдите за пране на пари. Това показва, че системата не е ориентирана към финансите на организираната престъпност, не може да разкрива финансовите й канали, да ги проследява и в крайна сметка - да наказва виновниците и да отнема от тях облагите от престъпленията.

Причините за това са комплексни - като започнем от политическите и нормативните и стигнем до институционалните и организационните. Но проблемите се открояват най-ярко в самия Закон за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП). Никой не може да обясни защо беше подменена целта на закона. От предотвратяване и разкриване на действия по прането на пари тя се промени в "превенция на използването на финансовата система за целите на изпирането на пари". Чрез тази редакция в закона финансовото разузнаване (ФР) бе освободено от задължението да разкрива прането на пари. Сега ФР просто получава доклади със съмнение за изпиране на пари и ако съмнението остане, разкрива информацията на компетентните органи.

А къде е задължението да установява данни за мръсни пари и други тежки престъпления? Изпаднало е някъде по пътя към или вътре в парламентарната зала. Само че така се залагат генетично много сериозни капани пред останалите участници в системата за борба с прането на пари. Цялата отговорност се прехвърля върху тях, а на финансовото разузнаване остава сладката, но и безславна роля на пощенска кутия. Основната му задача е да архивира, а останалото го вършат другите. Разбира се, те ще търпят и критиките за липсата на резултати.

В момента финансовото разузнаване се оказва



тясно място в системата за борба с прането на пари



Но то не е единствено. Представете си, че ФР изпраща сигнал на прокуратурата, който съдържа някакво съмнение за престъпна дейност. Подчертавам, съмнение - задължението да се предоставят достатъчно и убедителни данни липсва. В този случай и прокуратурата, и другите компетентни органи ще трябва да съберат необходимите данни, за да докажат изпиране на пари. Но те нямат извънсъдебен достъп до банковата тайна. Следователно ще трябва да убедят съда да я разкрие. Трудна задача. Както казва народът, котката си е захапала опашката и се върти в кръг. А плъховете и мишките пируват на воля.

Очеваден недостатък в закона срещу прането на пари е



размиването на отговорностите



Една от възможностите е с писмена заповед да се спре за три дни операция или сделка, която изглежда съмнителна. Но такава заповед се подписва от министъра на финансите по предложение на председателя на ДАНС - тромав механизъм, без логично обяснение защо е предпочетена такава процедура. Формално финансовото разузнаване е дирекция в ДАНС, а един от най-важните му инструменти се оказва изведен извън ДАНС. Защо? Кой би спечелил от сложна и отнемаща време процедура освен престъпниците? Не е ли това задължение несвойствено за министъра на финансите, след като финансовото разузнаване вече не е агенция на негово подчинение? И не съществува ли риск от изтичане на класифицирана информация, докато тя пътува между ДАНС и Министерството на финансите? Подобно е и положението с упражняването на контрола по прилагането на закона - отново е възложен едновременно на министъра на финансите и на председателя на ДАНС. Май стават много контролните органи, особено за банките, които се наблюдават и от "Банков надзор". Пък и в условията на глобална криза министърът на финансите има достатъчно отговорности.

Законовото вграждане на финансовото разузнаване като дирекция в ДАНС следва да се огледа много внимателно. Сега има странна размяна на роли. Парадоксално е, че Вътрешните правила на задължените по закона лица се утвърждават от председателя на ДАНС, вместо от директора на ФР. В същото време председателят на ДАНС не фигурира в процедурата за разкриване на информация на прокуратурата или на съответната служба за сигурност или обществен ред. Тук законовите правомощия са концентрирани в дирекция "Финансово разузнаване". Без да е ясно по каква процедура се взема решението кога и на кого да се разкрие информация. Нещо като подземна информационна река в агенцията, която тече дълбоко под краката на нейния началник.

Излиза, че в Закона за мерките срещу изпирането на пари има много пропуски и недостатъци. Личната ми убеденост е, че се нуждаем от нов закон, а не от ремонт. Сегашният има твърде много поправки, правени са кръпка след кръпка за обслужване на разни интереси. Не включвам в това изискванията на Директивата на ЕС, които трябваше да бъдат въведени. Но там пък съществуват много проблеми, свързани с процедурите, отговорностите и контрола. Липсва например един ключов стандарт като императивното законово задължение за прилагането на политиката



"Познавай своя клиент"



от кредитните и финансовите институции. Често тези, които трябва да прилагат законовите разпоредби, са затруднени от мъглявите формулировки, позволяващи субективност при контрола. Ако изискваш нещо, посочи ясно какво е то, как да бъде постигнато и, най-важното, как да се документира, че си изпълнил задълженията си. Иначе всеки контролен орган ще оценява по собствен аршин кой е крив и кой е прав. А това може да нанесе изключителни поражения върху финансовата и кредитната системи. Не следва да забравяме, обаче, че трябва да се пипнат и други закони.

На първо място още един път следва да се преосмисли законодателната рамка, по която работи комисията за отнемане на имуществото, придобито от незаконна дейност - т.нар. комисия "Кушлев". Тя е в края на веригата - когато парите са вече изчистени и парфюмирани, легализирани в съответното имущество. За да е ефективна, нейните действия и правомощия не трябва да бъдат обвързани с наказателния процес, а да са по-широки. Такива практики съществуват с така наречената "гражданска конфискация". Не е нужно да се доказва престъпление, умисъл, вина - самият факт, че имуществото се разминава драстично с доходите, вече е достатъчен. Ако липсват данни за престъпления или пък те не могат да се докажат, "гражданската конфискация" е най-ефективният инструмент за отнемане на ресурса на видни фигури от организираната престъпност.

Не е нужно непременно перачът да бъде осъден и да лежи в затвора. Отнемането на имуществото в полза на държавата по реда на "гражданската конфискация" също е значима, тежка мярка. Тя лишава престъпния свят от възможността да купува политическо влияние, да корумпира служители и магистрати, да възпроизвежда бизнеса . А това съвсем не е маловажно - защото мръсните пари са едновременно и цел, и инструмент на мафията.





* Авторът е бивш директор на Бюрото за финансово разузнаване (предшестващо Агенцията за финансово разузнаване)