От няколко дни ме затрупаха с електронни призиви (включително интелигентни хора) да се включа в спасяването на българския. Председателят на Комисията по образование и наука г-н Лютви Местан бил внесъл предложения той, един вид, да изчезне. Т.е. да не е задължително изучаването на книжовния български език за всички, а само за който иска. Предлагаше ми се да защитя т. 4 от чл. 16 на Закона за народната просвета, която щяла да отпадне. Тя гласи, че държавните образователни изисквания се прилагат включително за усвояването на книжовния български език.
И тече съответната Петиция
с десетки хиляди възмутени подписали я.
Това ми замяза на едно дежавю, но рекох да проверя. Оказа се, че шумотевицата е отпреди година. При това не Лютви Местан, а Министерският съвет предложи законопроекта. Самият Местан се изявява, поне словесно, като активен радетел на българския; наскоро апелираше за по-агресивен подход при изучаването му в българските диаспори и училища по чужбините.
Та българският си седи и по конституция, и по закон. Може и Петицията да свърши работа - тогава. Сега е фишек, сигурно предизборен. Но Местан е турен неслучайно тука - тоест турците искат да ни затрият езика, бдете, братя българи. Сещам се и за друг такъв случай, останал встрани от вниманието на ревностните ни съграждани, който също можеше да вдигне гигантска патърдия. По неясно какви причини една зам.-министърка в просветното министерство - Мукаддес Налбант, беше замесена в инициатива по закриване на ученическото списание "Родна реч", издание на министерството. На списанието, слава Богу, му се размина, макар че му намалиха състава, което също е неприятно. Не етномотиви имаше в тия организационни пируети обаче, а подценяване и досада на централното чиновничество към периферните служители; това в повечето министерства е традиция от време оно. Но я си представете, ако се беше случило закриване тъкмо при Мукаддес, как щеше да гръмне работата: "Туркинята Мукаддес закри "Родна реч!" Словесната канонада сетне нямаше да е по-тиха от оръдията на Жуков пред Берлин.
Има твърде деликатни области в работата с националното и умните политици трябва да са извънредно внимателни с тях. Повечето подобни суматохи, разбира се, са фишеци и мислещият човек едва ли с лека ръка ще ги закопчае за "гигантския турски план да се закрие българщината".
Това обаче изобщо не значи, че българският език е в безопасност. То е дълга и мъчителна болка, но сега няма да се занимавам с нея, защото ние сме нейното лекарство, а срокът му на годност напоследък не ми харесва. Само че по тази тема - скоро.
Сега ще приказвам за националистическите страсти като фураж за политическите ясли. То е здрав и хранителен фураж и лесно е да наплоди политхайванчета, които го хрупат и едреят край него. Веднага намира обезверен електорат, щото обезверени хора дал Господ в намъчената ни татковина, а после бързо набъбва като сюнгер в кофа с мръсна вода. "Май ще ни колят, нас - малцинството" или "Май ще искат да се цепят тия нещастници, (раи, агаряни, душмани, туземци...) тяхно царство да си правят" - това са двете наелектризиращи мълви, които от векове облитат умовете по-бърже от спама, който днес облита интернет. Подобни настроения палят фитила на племенния патриотизъм и до днес захранват политическите му проявления по света, а макар с по-друга глюкоза пълнят и паничките на наши политически сили. Ние ги знаем кои са те - две са големите у нас - ДПС и "Атака". Ако им дадем воля, ако те задоминират политпространството, то скоро ще се раздуят досущ хипопотами.
Вие мислите, че
това с хипопотамите е хипотетично - но не е.
Такива сили има навсякъде. И в Турция има, и в Гърция има, и у нас. Когато надделеят, първа жертва е разумът. Изколват се стотици хиляди арменци, както в Турция в началото на XX, или идва хунта на власт, която брани "своите" от "чуждите". Такава дойде на 15 юли 1974 г. в Кипър, когато гръцкият национализъм свали правителството с военен преврат, дирижиран от Атина. В резултат Турция прати армия и окупира 35% от Острова на Афродита. Към 1500 души изчезнаха безследно, села и градове се разделиха, имоти пропаднаха, граница разцепи и столицата Никозия.
Наскоро бях там, писателят Христос Хаджипапас ме покани да идем в турската част. Редиш се пред "граничен" пункт, издават ти "виза", после те пускат. От другата страна - същите улици, същите физиономии, същите магазинчета, само по-ориенталско. "Ей тия черните не са тукашни, от Анадола ги преселват" - показа ми Хаджипапас отчуждено гледащ субект пред един дюкян. Гърците пък заселват имигранти от Грузия и Армения - с твърде съмнителен гръцки корен...
Седнахме да пием кафе на тясна уличка. Не щеш ли, малък камион тръгна да минава, задирайки навеса на кафенето с покрива си. Ние се развикахме, излезе кафеджията, излезе и шофьорът. Взеха кротко да се чудят. После, без никакви приказки, кафеджията си прибра малко навеса, камионджията се качи в кабината и се промуши.
- Абе иначе са добри хора - каза замислено Хаджипапас. - Ако бяха наши, щяха да се изпокарат и ореват чаршията.
Възможно е и наши да биха сторили същото, казах. И допълних, че не е до наши и ваши, а до възпитание и идиотизъм. Те са навсякъде, нямат постоянна племенна принадлежност.
Ако страстите някога се разпалят до там, докъдето не се гаси с вода, а с кръв, аз ще си бъда с племето като повечето нормални хора. Но преди това трябва да кажа: примитивна и бедна е такава ситуация. По-хубави неща таи животът, за да се оставим на елементарното без замисляне.
И ако нито на тебе, нито на авторът още им е светнало, че не може за САЩ и Русия да има наши, а за България да няма, понеже сите сме еднакви от тука до Диарбекир, нема кой да ви осветли.