Като дошло време наборът му да постъпи на служба, повикали и момчето на ковача Иванчо Пеперудата да отбива воинския си дълг. Писарят от общината натоварил новобранците на две конски каруци и ги повел към Плевен, където да ги предаде в казармите на прославения 4-ти пехотен полк. В ония времена изпращането на войници не било тъй сърцераздирателно и драматично, каквото го знаем от по-късни епохи, та ковачът излязъл, както си бил очернен и с кожената престилка, да проводи и да благослови сина си. Момъкът бил едър, здрав и кротък, но не бил съвсем наред с ума и хората от сърце поздравявали бащата с приемането му на военна служба. Бай Иване, честители му те, ето, че и ти ще имаш войник, ще черпиш" Но Пеперудата стоял замислен и озадачен. Чудя се, рекъл притеснено накрая, каква ли работа не могат да си свършат в Плевен без мой Къню, та са пратили да го викат"

Всяка сутрин се сещам за тази знаменита реплика на ковача, с която хората от онзи край десетилетия вече резюмират странната логика на държавата, пък и на съдбата. Припомням си я, като гледам как по екраните на телевизиите се кипрят кандидатите за софийски кмет, как се надлъгват и наддумват и под водопадите от празни и самохвални приказки се питам: каква ли работа тези хора смятат, че не може да се свърши без тях, та тъй се силят и се пъчат дано седнат на заветния стол? И дали въобще работата им е пред очите, или нещо друго, което е за погледа на простосмъртния скрито, та му се налага да се информира главно от мълвата и от гледката на дворци, джипове и кожени палта, с които общинската среда е тъй шокиращо гарнирана? Изобщо - обществото както всеки път борави с косвени доказателства, преките се замитат с отработвана от мандат в мандат ловкост - каква ти ловкост, направо виртуозност! - или пък се пускат всевъзможни димки за отвличане на вниманието.

Тъпото е, че ни отвличат вниманието с проблеми, които и тъй го занимават и го занимават болезнено и обидно. Всеки го знае: и боклукът, и дупките по улиците, и бездомните кучета не са големите, смъртоносни рани на столицата.



София е люто ранена от корупция,



подложена е на партийно и фамилно разграбване, оставена във властта на безскрупулно и безнаказано съзаклятие. Затова и пред камерите различните претенденти се изпитват един другиго за броя на кучетата и на дупките в града и се разсейват за истинските му болки и проблеми.

Прочее, ако трябва - да се спрем и на кучетата. И за тях, както и за всичко останало, има следи в историята на градското управление. Дълго преди да станат тъй популярна предизборна тема, те се появяват в общинската документация. На 12 март 1879 г. в Градския съвет постъпва "Рапорт" от градския лекар:

"Понеже върлуват по целия ни град кучета в голямо количество и понеже са появиха вече в Пловдив и даже по окръжните в града ни доста близки села случаи от побеснение, една от най-опасните болести - предлагам на Поч. град. Соф. Съвет да заповяда да са разпореди беззабавно да са уничтожат тези безсайбийни кучета по града ни.

Най-лесно средство ще бъде, да замоли Поч. град. Съвет спецерина Г-н Странски да отрови известно количество хлеба със "Стрихнин" и да наложи на жандармите да разнесат този ядовития хлеб, за да го сложат по удобните места и да са погрижат да са изхвърлят песовете далеко от града."

В полето на рапорта е написано: "Испълнено, 16 март." Ако е изпълнено както трябва, то значи в София 110 години не е имало бездомни кучета. Защото проблемът не се появява дори по време на бомбардировките, твърдят запознати. Появява се в наше време. Омаяни от усмивката и от рейтинга на кмета, четириногите ни съграждани рекордно се плодят.

С този кучешки бум трябва да бъде заглушено другото "бум!" - от сгромолясването на града. И това сполучва. Едва



с угасването на усмивката угаснаха заблудите



- катастрофата се е състояла... зад гърба ни. Това само още веднъж показва, че когато става дума за София, просто не трябва да вярваме на очите си. Дори когато го гледаме да става по телевизията...

Всъщност, даже в надлъгването никой не говори за бъдещето на града. Никой не споменава за развитие, за издигане, за разцвет. Думата "стратегия" изглежда дружно забранена. За ценностите на една столица не се и намеква даже. Културата, общественият живот, архитектурният облик, огнищата на изкуствата, университетите и библиотеките не фигурират в могъщото надприказване на претендентите. Нито един от тях, дори онзи, който все пак ще стане кмет, съвсем очевидно не осъзнава, че това, което превръща един град в столица, не са дупки, сметища и псета, а неща по-високи, мъдри и морални. Пренебрежението към всичко това не може да се преглътне. То прави градът да изглежда обречен. Задава се поредното управление без идеи. Ако не се смятат идеите за пълнене на джобове, каквито очевидно изобилстват "зад кадър". Може би там е и цялата истина за кампанията. И за компанията, която от ранни зори плъзва от телевизия в телевизия. Но в кадър... в кадър продължава да остава загадката каква точно важна работа не може да се свърши без всеки един от сегашните кандидати.

Във всеки случай, не и тази, която е загадъчно и точно кодирана в знаменитото изречение: "Градовете не със своите площади са големи, а със своите поети..."