Във вторник в Мексико отмениха празнуването на Синко де Майо (Cinco de Mayo). Грипните страхове още владеят общественото съзнание там, макар сега епидемиолозите да са по-оптимистично настроени. Нищо, че някои от тях се страхуват вирусът Н1N1 да не измутира в нещо по-смъртоносно наесен.

За любознателните ще разкажа, че Синко де Майо отбелязва мексиканската победа над французите край гр. Пуебла на 5 май 1862 г. В началото този ден е бил строго регионално мероприятие, преди да бъде подхванат като повод за сериозен купон най-вече сред имигрантите в САЩ. Едва след това празникът се връща в родината си за радост на туристите, защото много от американците го смятат за Ден на независимостта на Мексико (който в действителност е на 16 септември).

В Белия дом тази година го отбелязаха ден по рано по протоколни причини, и затова президентът Обама се обърка в опита си за шега, като посрещна гостите с "Добре дошли на Синко де Куатро" - т.е., "пет от четири"... Минигафът на държавния глава даде добър материал на телевизионните комици, но друго свързано с Вашингтон събитие от седмицата задържа вниманието ми, макар че почти не предизвика коментари.

В понеделник кабинетът на Бенджамин Нетаняху одобри за израелски посланик в САЩ Майкъл Орен, кореняк нюйоркчанин, известен коментатор и автор на няколко политико-исторически бестселъра. Слушал съм много за него от първа ръка, най-вече че бил чаровен събеседник, и съм чел книгата му за Шестдневната война (http://www.michaeloren.com/). Той е приятел на професор Гай Голан, мой съкурсник от университета. Голан е сам по себе си интересен образ, който преди време изостави обещаваща кариера в щатските академични среди, за да се върне като консултант на предизборни кампании в родния си Израел. Както ми каза тогава, "Отивам да помогна десницата и религиозните фанатици никога да не се докопат до властта".

Голан разбра, че покрай интифадите и атентатите няма да се справи толкова лесно с ястребите, разочарова се от израелските политически нрави и в крайна сметка се върна тук. Десницата в лицето на Бенджамин Нетаняху сега е на власт, макар и в коалиция.

Новият посланик е популярна личност с изключително широки връзки и това прави назначаването му интригуващо. Роденият в САЩ Орен, който живее като бохем интелектуалец в Ню Йорк, слага военна униформа през декември 2008 г., за да бъде говорител на израелските сили по време на последната операция в ивицата Газа. През 1979 г., на 24-годишна възраст, той се записва доброволец и се сражава в Ливан като парашутист. (Замисляли ли сте се какво ли значение има това, че почти всички ключови политици в Израел са минали през активна военна кариера, докато арабските им колеги са помирисвали барут само на лов?)

Ако искате да разберете как мисли този човек с явна нужда от адреналин и патриотични действия, ето ви линк към негови статии в авторитетното списание The New Republic: http://www.tnr.com/politics/story.html?id=3bdd9514-31eb-4ff6-b2ca-de0063075461. Една от най-провокативните му тези като историк е, че през 1973 г. заплахата от израелския ядрен потенциал (непризнат никога официално) е предотвратил по-широка война в региона. Затова, казва Орен, твърдо "не" на иранската атомна бомба (тук сме в съгласие).

Постът на посланик във Вашингтон е една от най-важните дипломатически позиции за всяка държава, но за Израел има особен смисъл, защото влиянието на израелското лоби върху американската външна политика е болна тема тук. Преди време писах тук за бурята, предизвикана от книгата на двамата професори Джон Миършеймър от Харвард и Стивън Уалт от University of Chicago. Тя се нарича "Израелското лоби и външната политика на САЩ" и основната й теза е, че въпросното лоби де факто диктува близкоизточните решения на Белия дом (първоначалният им материал в London Review of Books, който бе разширен в книга, можете да прочетете тук http://www.lrb.co.uk/v28/n06/mear01_.html).

Според двамата професори, по сравнение с израелското лоби, кубинската политическа мафия във Флорида е беззъба като квартален клуб на пенсионера (добре, те не го казват точно така, но идеята е ясна). Миършеймър и Уалт твърдят, че никое друго лоби в историята на САЩ не е успяло да бъде толкова ефективно в отклоняването на държавата от истинските й национални интереси, и застрашаването на нейната и на съюзниците й сигурност като резултат.

Чел съм доста критики на тезата им, а по темата може да се спори дълго. Не съм изобщо съгласен обаче, че казаното от тях е плод на сляп антисемитизъм, както ги обвиняват някои произраелски среди тук. Изобщо, ще бъде интересно да се види как Обама ще маневрира в тази деликатна област. Неговата администрация току-що разпореди да бъде прекратено делото за шпионаж срещу двама лобисти от могъщата организация "Айпак" (American Israel Public Affairs Committee, http://www.aipac.org/ ), в което беше намесена и членка на Конгреса на САЩ.

Майкъл Орен определено не е ястреб, защото се изказа през март в полза на едностранно изтегляне от Западния бряг, подобно на това от ивицата Газа през 2005 г. Това противоречи на позицията на премиера Нетаняху. Израел в момента е зает с трескаво преразглеждане на политиката си към окупираните територии преди планираното посещение на Нетаняху във Вашингтон този месец. Барак Обама вероятно ще натисне израелския премиер да подкрепи създаването на отделна палестинска държава, което Нетаняху отказва да направи, откакто е встъпил в длъжност на 31 март т.г.

Дипломатите на Тел Авив си имат предостатъчно проблеми в момента, които искат тънко пипане. Във вторник например комисия на ООН обвини Израел в "груба небрежност и безразсъдство" заради ракетния обстрел на сграда на организацията при военните операции в Газа през януари. Генсекът Бан Ки Мун се закани да си търси 11 милиона долара като възмездие за щетите. Това е нищо в сравнение с доклада на ООН от март т.г., който намекна за "военни престъпления" на Израел по време на същите събития.

Четейки това, заспивам, и сънувам, че не дипломати и президенти, а изгонени от Мексико прасета са се заели да уреждат проблемите на Близкия изток. Те ще се справят по-добре, защото знаят, че на този свят само евреите и арабите са им приятели, а значи трябва да ги научат да живеят в мир.



Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu