Три неща мрази един масов българин силно и от сърце: парламента, прокисналата манджа и партиите. Може би не в този ред точно, и може би не точно омраза е думата, а така - погнуса, презрение... Но е вярно.

Хем го разбирам и ми е близък този лесен за портрет и труден за идентифициране масов лош българин, хем не ми е драг с тези си страсти. Наскоро, май миналия месец, една агенция - "Алфа Рисърч", отчете силен спад на доверието в политическите партии. Много силен спад, за пореден път.

Извод: никой не вярва на партиите, никой не пише на полковника - лош ден за българската демокрация. (Ако е допустимо да омешам Маркес и наш А. Йорданов в такъв съмнителен каламбур, де). Каламбурът съмнителен, а изводът - уви - трудно оборим. Никой не вярва на партиите, не вярва дори на тези, за които гласува. То комай от 20 години се гласува не за нашата партия, а срещу онези, другите, които са безподобни наглеци и крадци.

Предишните 45 години пък се гласуваше в угода на някои мъдрости, уталожени през мрачни минали векове: "срещу ръжен не се рита" и "преклонената главичка..."

Та масовият лош българин не харесва парламента, не харесва партиите, не харесва медиите. А какво харесва? Харесва, примерно, армията. Инак политхаресването по принцип му минава бързо, пример е царят. Той ужасно не харесва царя, но -



и изведнъж ме прониза прозрение -



той не харесва царя не защото г-н Кобург-Гота мънка нечленоразделно. Или защото притури към имотите си половин Рила. Той не харесва царя най-вече защото, първо, твърде лесно се качи на власт с един вот, а второ - с друг вот твърде лесно бе натирен от властта... Демек лесното падане не харесва, то му е достойно за презрение.

Ако този Кобург се беше възцарил задълго и безцеремонно, сядайки на врата му, той вероятно би го гледал накриво, но с десетилетия би изписвал слагачески пируети около Двореца. И би се попохвалвал как се познава с бръснаря Му, как жени една племенница за един от охраната Му, или как го здрависал лично един ден през май, който никога няма да стане септември, или през един септември, който няма да бъде май...

Близо половин век живя този масов лош българин без истинска опозиция и партии, и какво? - и нищо. Имаше една Партия - достатъчна за всичко. Но и преди Девети септември, присетих се аз, пак живя българинът известно време без партии, и преврата на 19 май 1934 г. го прие някак с ехидство - хак ви е, мамицата ви партизанска.

Партизанин беше много лоша дума по фейлетони и статии тогава. Лоша беше тя и в устата на учения министър-председател Богдан Филов, който управляваше България според вярата си в гения на фюрера и лоялността си към монархията. (Нещо като фюрер в софт вариант се опита да играе отпосле монархът у нас.)

А партизанин сетне стана нов символ на официалния песенен фолклор и обект за паметници. Преди този презрителен термин означаваше член на някоя от многото, забележете - МНОГОТО партии. Които се боричкат за власт, за да правят гешефти, и правят гешефти, за да се доборичкат до властта. Ако ЕДНА Партия държи властта и управлява една яка ръка, няма лоши партизани, има героични песни и народни манифестации на единение с трон, генсек или който там представлява тази яка ръка. Наскоро автор написа* как САЩ не били вече суперсила и залязвали: "Ето и още една неприятна истина: западният демократичен модел не се нрави на голяма част от арабския свят. Нито пък



демокрацията е привлекателен модел



за големи части от останалия свят като Русия и Китай. (...) Не бива да очакваме "другите" да искат да бъдат като "нас"."

Той го пише с други цели, но аз възкликвам с мои си - че и за нас е така! И ние сме с двата уж крака в демокрацията, а всъщност с всичките си глави сме още там - при здравата власт и ръка, и ако може - да е авторитетът изотвънка, а не от туканка, по е за вяра. И да е невъзможно да се катуря с вот - то е най-важното.

Защото - можем ли си вярва на вота? Как да вярваш на тия, които избираме - вижте какви са мошеници! А как да вярваш на тия, които избират - виж какви идиоти са!

Ще ми се да попитам - ако някой утре сабахлем узурпира властта и разгони партиите, какво ще залее улиците? Пролетните дъждове, цъфтежът на овошките, народното веселие? Най-вероятно.

Коя морална сила ще защити тогава парламентаризма, а?

Че що е то парламентаризъм - 240 гяволета да се джафкат на всеуслушание, докато въртят далаверки ли - ще измърмори първият срещнат.

Що е Народно събрание - 240 трътки да ядат евтини кюфтета ли? - ще възкликне обезвереният от 20 г. уродлив преход комшия.

Що е демокрация? Че това у нас демокрация ли е? - ще поклати злобно и тъжно глава първият събеседник на спирката или в поликлиниката.

И аргументите ми ще изтекат през техните пръсти като концесионна вода през стари тръби. Някой поет (да ме прощава, не помня кой), беше съчинил бляскав с краткостта си стих за видинската гъмза.

Съм за

гъмза!

И точка. Помня още електоралните недели по тоталитарно време - и у нас, и в СССР. Тогава народът, празнично пременен, празнично вотираше, а по магазините наоколо избликваха дефицитни иначе стоки - хайвер, млекца разни, салами.

Какъв вот би се получил, ако се разгонят партиите, и се възкачи един-единствен здрав народен Водач. Подарявам му този лозунг, с него би могъл да сбира народа по новите избори с резултат 99.99%.

Не е весело. Дописвам това, и ме е срам. Избягвам първите минути да вдигам глава към витрини и огледала - лошият българин е навсякъде.



------------

*Уолтър Роджърс, бивш международен кореспондент на Си Ен Ен.