Колко деца трябва да останат извън детските градини, за да се впечатлят общините и държавата? Колко майки трябва да протестират, колко често и срещу кого? Сериозно ли е да се твърди, че осигуряването на грижа за най-малките българи не е по силата на властите?

Тазгодишната статистика за София е безпощадна - попадането в детска градина в столицата е като шестица от тотото. Ако миналата година броят на късметлиите все пак надхвърли с малко броя на чакащите, сега извън класациите остават 8000 от общо 14 000 деца. Тоест предлагането на социалната услуга успява да покрие едва 43% от търсенето. Местата вече не стигат и във Варна, и в други големи градове.

На фона на тази голяма ножица дори обективните аргументи по темата "недостиг на детски градини" стават неприемливи. Все по-остро стои и принципният въпрос



кой следва да има право на тази услуга



- всеки, който желае, или определени семейства, избрани по дадени критерий?

Отговорът съвсем не е очевиден. Осигуряването на достъп до ясла и детска градина не е вменено като изрично задължение нито на общините, нито на държавата. За откриването и издръжката на тези заведения отговарят местните власти, а държавата привежда субсидия за заплатите, но на теория София, пък и всеки друг град, може изобщо да не предоставя тази услуга (с изключение на подготвителната група преди 1-ви клас, която е задължителна). Тоест градините хем са част от системата на народната просвета, хем не са. Дори имаше идеи те да се прехвърлят към социалното министерство.

Докато въпросът що е то детска градина и ясла не получи ясен отговор, задълженията и отговорностите на местна и централна власт ще се размиват. Така например родителите периодично поставят искането за получаване на парични компенсации при недостиг на места, с които да покрият част от таксата за частна детска градина или детегледачка, но се колебаят към кого точно да го адресират. На фона на едно или друго популистко обещание (или оправдание) колебанието е разбираемо. Миналата година например НДСВ успя да прокара едно изречение в закона за бюджета за отпускане на месечни ваучери от 100 лв. за частна градина за неприетите, но под условие - гаранции към месец март за над 3% излишък в края на 2009 г. Още тогава се разбра, че това няма да се случи. Оказа се и че изобщо не е ясно как може да тръгне подобна програма на фона на раздвоеното положение на градините между държава и община. По принцип нищо не пречи ваучери да дават и самите общини, но тук отново се поставя въпросът за отговорността на държавата (наред с дежурната липса на пари) и кръгът се затваря.



Проблемът с разпределението на отговорностите



касае и други идеи - като осигуряване на алтернативни грижи за децата и създаване на стимули за публично-частно партньорство при откриването на частни градини. Голяма част от частните детски градини у нас например са собственост на фирми, регистрирани по Търговския закон, които работят на печалба, а не от юридически лица с нестопанска цел. На думи си остават и идеите за организирането на малки детски градини в апартаменти за по няколко деца, за които да се грижат безработни със съответна подготовка. И тази идея бе шумно размахана от НДСВ, но жълтите намериха сили и време само за няколко пилотни проекта.

Наивно е да се очаква, че общините ще намерят сами добро решение на уравнение с толкова много неизвестни. Това вече се видя от половинчатия опит на София да извърши някаква селекция на децата при приемната кампания тази година. Като оставим настрана безспорно нуждаещите се като деца-сираци, деца в риск, с неизвестни родители и т.н., които попаднаха с предимство в градините, останалите малчугани се оказаха с еднакъв брой точки по определените от общината критерии, защото живеят на територията на съответната община, и двамата им родители работят, и т.н., и т.н. Тоест семействата, които имат нужда от тази услуга, си приличат. Тук отчитането на доходите вероятно би помогнало, но по онзи несправедлив начин, по който хора, с 2 лева пенсия над минимума, нямат право на помощи за отопление. Сега



директорите ще се опитват да докласират децата,



като отчитат точното разстояние от дома или от местоработата на родителя до градината и други допълнителни критерии, включително и спорното предимство за децата на родители от системата на образованието.

Що се отнася до обективните проблеми около самото строителство на нови градини, инерция и политическо заиграване има и от двете страни на барикадата между местна и централна власт. София наистина прие програма за строителство на нови детски градини, но темпото е такова, че краят й хич не се вижда. До 2010 г. столицата предвижда да осигури 2600 нови места, т.е. само за да компенсира сегашния недостиг, на София ще са й нужни 6 години, през които общият брой ощетени семейства ще надхвърли 20 000.

Тук аргументът за липсата на средства е основателен, но само донякъде. 1 градина с около 100-150 места в момента струва около 3 млн. лв. или за 8000 деца ще отидат над 160 млн. лв. Нищо не пречи тези пари да се осигурят чрез заеми - както например се случи със 70-е милиона евро за естакади, и да се строи ударно, ако държавата толкова безотговорно отказва да помогне. Не са достатъчно убедителни и твърденията за липса на незастроени терени. Докато в София съществува фирма "Софийски имоти" с купища апартаменти и земя в капитала, въпросът с терените също би трябвало да не се поставя.

Ще се промени ли нещо в диалога държава-общини след изборите, предстои да видим. Политическите обвинения при реален проблем за хиляди родители обаче са все по-дразнещо безплодни. Защото за семействата без баби и дядовци липсата на евтина детска градина означава едно - хвърляне на пари, които така или иначе не стигат. А контрата от всичко това в крайна сметка е върху децата.