На входа на метрото ми се изпречи моят някогашен съсед Генади. Решил да сефтоса новата линия до "Младост", но не може да си "отвори" и да влезе. По правило електронните карти са неприложими в софийската транспортна мрежа, те са изпреварили времето си, а може би са сбъркали и града и почти за нищо не служат, освен за неприятности с контрольорите. Генади допираше ли допираше своята до прозорчето на автомата, но машината не го пусна и аз просто купих два билета от касата и го вкарах в метрото. Понеже пътят до края е само девет минути, нямаше време за никаква попътна беседа, затова първо се разходихме по пазара и погледахме репички и ягоди, после пихме и по една бира в малка сбутана пицария с много мухи.

Темата на срещата, естествено, беше метрото. Генади бе твърде критичен, рече, че това му е първото и последно возене. Беше естествено - живее и до днес в старата махала на "Светослав Тертер" и оттам не му трябва нито бърз, нито бавен превоз. "Освен това - каза - то си е едно чисто "ела, Вълчо, изяж ме" за световния тероризъм." Имал опит и впечатления: и в Мадрид, и в Лондон бил по време на атентатите. "Изляза - рече - отгоре и вътре: "Дум!". Зачудих се: на тези години старецът обикаляше Европа. Когато ергенувах на "Тертер", на него косата му беше вече начисто опадала, двете му наперени дъщери бяха по веднъж разведени, а компанията му в кварталната кръчма "Базата" обичаше да пее забравени песни от миналото. Всеки път, като се отбивахме с Коко и Томата, Генади ни изпращаше бутилка "Карловски мискет", но никога не приемаше да го черпим: "Първо стъпете на крака, създайте си положение, после можете да черпите наред." Трябваше да е много възрастен вече, а не беше редно да питам. Реших, че сигурно е закачил някаква реституция, но не познах.

Преди петнайсетина години някакъв юнак приватизирал ред малки предприятия от хранителната промишленост. Изкушавам се да напиша какви точно, но заради Генади ще го премълча. Инак го злепоставям фатално. Цеховете са пръснати в различни градчета и работят с машини дори не от късния социализъм, а още по-стари. (Ето, в това е компроматът.) Тези стари машини навсякъде са ги изхвърлили, но точно когато да ги бракуват, първият собственик просто обиколил "демокрациите" и които били годни, ги изкупил. Както и всичките резервни части по складовете на няколко държави. След това попаднал на Генади - един от последните още тогава специалисти по поддръжката на подобни машини. Назначил го. После този собственик го застреляли и фирмите му ги взели други. Но производството е доходно, пазарът му добър и мястото на Генади се бетонирало. Донякъде и по естествени причини: другите майстори, колкото ги имало, с годините "отпаднали", както внимателно се изрази той. А младите вече познавали само модерните западни машини, старата източногерманска техника им била недостъпна. И сега Генади е ценен, ухажван и практически несменяем. Радва се на "отворен" трудов стаж: "Ако нещо стане с мен - рече, - щат не щат ще трябва да се модернизират..".

Но той си има едно наум. Знае, че и неговата длъжност може да не е вечна. И само от мисълта, че утре може да изхвърчи, не посмява да "спре". Всяка възможност, всеки шанс или съблазън може да е за последно. Като го казва, няма предвид смъртта, а... пенсията. Иска му се малко почивка, уморява се от този житейски спринт, но паузата му е забранена. Има криза, има и фалити изневиделица. Във фирмите за почивки и екскурзии ЕГН-то му го знаят наизуст. Сами му се обаждат за новите дестинации, търсят го за примамливите оферти. Знаят, че той не пропуска, но не знаят защо. В театрите го познават и никой не се съмнява, че той ще изгледа всичко през сезона. Не е кой знае какъв театрал, но не пропуска. Не пропуска и бръснаря си всеки втори четвъртък. Нито карето за карти в края на седмицата. И между бръснарите му, и в карето с годините някои вече са "отпаднали", няма смисъл толкова да се упорства в традицията, но той знае защо го прави. Пък и харесва му да почерпи.

Опасението, че това всеки момент може да секне и той да се превърне в банален български пенсионер, не му дава покой. Един прекрасен ден се събуждаш без работа, с много свободно време и няма вече Лондон и Мадрид, няма даже Кушадасъ, нито театър на първия ред, нито доктор по желание, нито лекарства и витамини на корем, даже бръснарят ще те посреща с други очи. Дъщерите му отдавна са "изтеглени" в чужбина да гледат внуци и правнуци, ще се разхожда до банята за минерална вода и ще се вози по тролеите да чете вестниците на хората иззад гърба им. Затова сега не си дава почивка, уморява се, каталясва, но не се предава, макар този живот и на него да му изглежда някак сбъркан. И най-интересното - никой не го жали, всички му завиждат.

Видял по телевизията някакъв хирург в Павликени - на 83 години още оперира! "Този ме бие - рече, - има още хляб в нас." Каза го със страхопочитание, но и с надежда - че развръзката може би не е предстояща. Това ме прободе: какво бъдеще му е останало на тази възраст, че и да се бои от него? И ние, като жалим това поколение, изхвърлено зад борда, рядко разбираме какво им е на хора като дядо ти Генади, които на старини опъват каиша и не смеят да отпуснат ръце, защото утрешният ден ги плаши до смърт. И бедността, и унижението, които им готви той, промиват душите им и ги вледеняват - преди да са се състояли. Което също си е една неправда. Но какво е за нашия свят една неправда повече или по-малко? Доброто и злото в него се сливат.

Все пак до това "утре" имаше още време. След кратко колебание Генади се отказа от втора бира, взе си лазаня за вкъщи и после го натоварих на автобуса за към Орлов мост. С метрото беше приключил.