Баба Въла стъпва внимателно с бастуна по прашния път на село Гугутка. Вече цяла година е минала, откакто отново живее тук, но още изпитва страх да щъка насам-натам, защото местните кучета са с много особен нрав. Хапят, без въобще да му мислят. Преди седмица изневиделица едно забило зъбите си в десния й крак и отворило такава дълбока рана, че човек се смразява още щом я види. Кучетата в Гугутка действително са много злобни, а по външния им вид личи, че са и постоянно гладни. Част от тях дебнат на входа на селото и лаят по всичко, което се опитва да влезе в него. Едно пък се е изхитрило да се крие по храсталаците около кметството и смесения магазин и плаши местните, които от опит са се научили да си носят по коричка хляб в джоба, за да го залъгват. Баба Въла така и не е привикнала още на този мурафет и затова постоянно вкарва в действие бастуна. От това обаче псето само озверява още повече.

Изобщо



кучешкият лай оглася околностите



от ранно утро до здрач и заглушава всички други животински звуци. Може би заради това песни на гугутки в едноименното село не се чуват, нито такива пернати се забелязват да летят. Но пък има два щъркела, които са свили гнездо на най-челния уличен стълб - до някогашната пивница. Сега тя е изоставена, както и голяма част от постройките. Забравено от всички, селото със закачливото име Гугутка живее сякаш в миналото, скрило се там някъде в Източните Родопи, по поречието на Бяла река, на крачка от гръцката граница. В миналото е било общински център, но днес дори градският автобус от Ивайловград го навестява един път в седмицата - в сряда. Българските медии и мобилни мрежи си пробиват път дотук дори още по-трудно. Една част от малцината останали жители все така, като предците си, се мъчат тежко от ранно утро да отглеждат тютюн. Другите преживяват покрай добичетата си - основно крави и кози. Европейският съюз изглежда в Гугутка толкова далечен, сякаш е на Марс. Политици в селото не са стъпвали никога. Или поне местните хора нямат такъв спомен. Далечни са и градските нрави на съвременна България - в Гугутка всички са щастливи и никой от нищо не се оплаква. И макар за пришълеца картината на изоставени домове и обществени сгради да изглежда стряскаща и тъжна, добрият нрав на местните хора бързо заличава всякакви мрачни мисли.

"Едно време тука живеехме само българи. Много народ и много горди хора, защото бяха оцелели в големия ад на 1913 г. Ама всичко се пръсна. Дойдоха турци и помаци. Българите вече сме малцинство. Още малко и хич няма да ни има - като измрем и ние, дето останахме", нарежда баба Въла и започва да смята колко точно българи живеят сега в Гугутка. Успява да преброи до осем. Самата тя преди години също избягала от селото и с децата се преместила в Берковица. Ала починал брат й, който живеел сам в къщата им, та се завърнала да я наглежда и да



доживява дните си със спомените



Като малка си имала приятелка от долната махала, чиято майка все се държала странно за хълбока. Питали я какво й има там, но тя не обичала да говори за това. "Само веднъж приседна до нас, трябва да е било 1942/43 година, вдигна си дрехата и видях, че в хълбока й има дупка - цял юмрук можеше да влезе там. Тогава за първи и последен път ни разказа историята си и какво е преживяла. През 1912 година, то тогава селото се е наричало Арнауткьой, турците надошли за последно тук. Извели на площада всички българи, които не успели да избягат и да се покрият в планината. И нея извели. Пък била много красива тогава, чудно как не са й налетели първо. Наредили ги в редица и почнали да стрелят в тях. Нея куршумите я улучили в хълбока. После един минавал край труповете и ги ритал, за да е сигурен, че са умрели. Забележел ли, че някой мърда, му казвал да стане. Ама който стане, го доубивали. А тя останала да лежи и се направила на умряла, та така единствена се спасила. Как е издържала на тая болка да не се издаде, не я знам. Пък и съм била хлапе, де да ми е било на акъла да я питам това. После турците запалили всички къщи в селото, та оцелелите в единия ад ги чакал друг - останали без покрив. Затова дълги години след това тука имаше негласно решение - който се изселва, не продава къщата си на турци. Но с годините вече никой не остана. Ама пък аз си се разбирам с всички и добре си живееме", вкарва накрая оптимизъм в тъжния си разказ баба Въла.

Къщата й се намира точно срещу кметството. "Ей оная - с олющените стени". Но родния й дом бил на десетина метра встрани. Съборили го, за да направят площад. А насред него се издига паметник, върху който са изписани имената на загиналите в Гугутка през 1913 г. Най-отдолу е името на 11-годишно момиченце.

В наши дни цялото село постепенно също се превръща в паметник. Почти пред всяка втора къща са избуяли треви и тръни, а некролозите на портата са се окъсали от времето - сигурен знак, че стопаните й са починали и тук не живее вече никой. Точно до площада стои изоставено училището на Гугутка "Св. св. Кирил и Методий". В него школници не са стъпвали вече шест години, откакто е закрито. Из някогашните класни стаи все още могат да се намерят



оцелели помагала за спрежение на глагол



или за смятане - захвърлени и занемарени по земята. Леля Станка понякога се отбива да види какво е останало от сградата. Някога тя е преподавала тук. "Тази година на 24 май не можах да ида за празника в училището в Ивайловград, та си влязох в старото школо в Гугутка, ей-така - да си го видя. Много мъчно ми стана като гледам на какво е заприличало". Точно до училището пък е църквата "Св. Йоан Богослов", построена още през 1883 г. В двора й има надгробни камъни без имена, където вероятно са полагани телата на някогашни попове, служили в нея. А подът й представлява инкрустация в тракийски стил. Църквата обаче стои заключена вече 19 години. Оттогава не е виждала свещеник, след като се споминал последният - Тодор Стойчев. Ключовете ги държи леля Мара, която по неволя се е превърнала в клисар. По празници все пак отваря портата, но малцина прекрачват прага й. А и свещи няма - всеки си носи от вкъщи. Когато умре някой, пак леля Мара е тази, която ще не ще, бие камбаната. Заради действащите по онова време османски закони, строителите на храма е трябвало да го вкопаят в земята, за да не се извисява високо и наравно с джамиите. Но в Гугутка и във всички околни села и джамии няма. "Имаше една преди време в едно село наблизо, ама рухна и никой не я ремонтира. Хората вече не се вълнуват от религия", заключава кметът на Гугутка Векирия Емин. В регион, който от години е бастион на ДПС и БСП, Емин е като генерал без армия - единствен кмет от ГЕРБ в цялата община Ивайловград, че и в почти цяла Хасковска област. Сам си е началник, защото други длъжностни лица в кметството му няма. Емин никога не е членувал в ДПС, макар че веднъж вече се е кандидатирал за кмет с подкрепата им. После обаче се разочаровал и взел, че станал член на ГЕРБ. "Не може едни хора да ги взимаш под мишница, а други да ги тъпчеш", е краткото му обяснение защо е прекъснал отношенията си с партията на Доган. Заради разрива през 2003-та загубил изборите. "Бях се кандидатирал като независим, ама нямах нито един мой представител в изборната комисия. БСП и ДПС направиха някаква шашма и загубих с един глас. През 2007-а ГЕРБ вече имаше един член в комисията и спечелих с три гласа. А сега, за новите избори, и председателят е от нас, и един от членовете и няма да им минат вече шашмите", предупреждава Емин. В момента той отговаря както за стопяващото се население на Гугутка, така и за още цели 7 околни села. Във всички тях по официални данни би трябвало да живеят общо 629 души, но реално надали са останали и половината: Бял градец, Казак, Ботурче, Розино, Вис, Ветрушка и населяваното само от един-единствен човек - възрастен овчар, селце Бели дол. Все звучни и весели имена на фона на бавната им и сигурна смърт.