Тестът на седмицата е напълно достатъчен, за да се засече значимостта на всяко събитие. Ако новината за него се задържи в информационното пространство поне една неделя - значи обществото е било жегнато (или очаровано, според случая, но с какво ще го очароваш днес?) и е готово да бъде занимавано и допълнително. Това, че днес се спираме на правно-дипломатическата оргия от Асеновград, не е опит да оползотворим тези останки от внимание. То е неизбежен данък към миналото - обаждат се читатели от това минало да изкоментираме някак тази история с двете деца, като ми припомнят, че вече имам зад гърба си нещо подобно. Имат предвид далечния "частен случай" с двете момиченца от Бургас, зарязани от майка си без вода и без храна, изтръгнати от смъртта в последния възможен миг от съседи и полиция. (Извинявам се, милиция.)

От тогава до днес, смятат старите читатели, обществото не е изпитвало такова страдание и гняв, както и такава безпомощност да преглътне и да осмисля. Не съм сигурен, че и това е вярно: най-малкото, имало е обществото безброй пъти оттогава причина и да страда, и да размишлява - като пак е ставало въпрос за деца. Тези дни градусът се вдигна почти като след онази драма в крайморския квартал. Тогава, ще го помня докрай, телефоните в редакцията звъняха и през нощта, на хората им бе невъзможно да удържат онова, което се сгъстяваше в душите им. Нещо такова се завъртя и сега, само че нещата изглеждат иначе. Може историята и да наподобява онзи "частен случай", но разликите ми изглеждат по-важни. Разликите са в основата на тази трагедия, без тях нея нямаше да я има...



Онези деца бяха спасени от единодушното и

незабавно действие на обществото и на властите,



бяха измъкнати от душегубката и предадени в сигурни ръце без участието на никакви социални служби и агенции за закрила на детето. Хората, които го извършиха - доброволно или по служба, го сториха без равнодушие и формализъм, бяха хора в онази степен, в която животът го иска от нас. В много трудни моменти по-късно увереността, че такива хора съществуват, без преувеличение се оказваше спасителна и за мен.

Днес всички тези "длъжностни лица" - от министъра до полицая, се оказаха несъответни не само на разума и съвестта, но и на своите служби, положение и заплати. Те не само не предотвратиха, те просто забъркаха трагедията в Асеновград и с грубото си, бюрократично съзнание отвориха вратата за нови такива трагедии.

Зад думите, че има съд, че има закон, че законът трябва да се спазва и т.н. - думи, които няма как да бъдат оспорени, се крият фактите, че "на място", пред камерите са нарушени всички други закони, които забраняват човешкото същество да бъде



малтретирано, насилвано, докарвано

до ръба на протест и отчаяние,



опасни и мъчителни за него. Насред България, в бащиния му дом, с едно дете се отнесоха като в Гуантанамо или в Абу Гариб - гавра, унижение, ужас. Но защо ние, които и така сме свикнали законите тук да не се изпълняват, сега трепнахме и се задвижихме? И защо онези, които гледаха отблизо и имаха възможност, а и дълг да се намесят и да го спрат, не го направиха? Нещо повече, те охраняваха беззаконието, осигуряваха му закрила, съдействаха му, докато то се извърши. С какво тези хора са различни от нас? Те превъзхождат ли ни или ни отстъпват? И, в края на краищата, те от наше име ли действат, позволявайки цялата тази гнусна саморазправа?

Защо съдебният изпълнител "делегира" правата си на някаква руска авантюристка да вилнее в чужди двор и в чужда държава и да "изпълнява" чужд закон, като нарушава всички други?

Защо лицето от Агенцията за закрила на детето не закриля момиченцето, а закриля саморазправата (с детето, не с бащата!), узаконява я с присъствието си и погазва правилата на собствената си работа, предназначението на самата агенция?

Защо полицаите, които по дълг и по служба трябва да предотвратяват всяко насилие и причиняване на телесни и душевни страдания, не изпълняват дълга си, а точно обратното - "неутрализират" единствения, който му се противопоставя и почти тържествено охраняват местопрестъплението?

Каква присъда "изпълняват" всички тези хора, според думите на министъра?



Има ли присъда над детето?



Има ли решение на съда то да бъде малтретирано по този зрелищен и ужасяващ начин? Някакъв баща нарушил закона. А колко закона бяха нарушени заради това? - тази подробност бе твърде грубо премълчана. Както не сме чули нито дума и от министъра на външните работи: ще могат ли да останат на служба в страната ни дипломатите, които носят отговорност за действия на своята гражданка, подиграла се насред България с цял куп български закони - благодарение, разбира се, и на тяхното присъствие зад гърба й.

Тук повтарянето на България и "български" не трябва да ни отклонява. Право е на всеки, който се застъпва за човешки права и свободи, да го прави под своето знаме. Който и да беше тъй унижаван, принуждаван и насилван пред очите ни, щеше, мисля, да ни заболи. И бяхме длъжни да го защитим. Още Търновската конституция го заковава:



робът, ако стъпи на българска земя, свободен става.



И днешната има полезни текстове, но не закриля никого. Освен някакви легендарни подсъдими, които все нещо страдат, боледуват и, естествено, имат нежни и раними души. Върху онова детенце от Асеновград това обаче не се разпростира.

Така става, когато никой не изпълнява дълга си. В онзи "случай" - нито един. Служебния си дълг. И човешкия. За морал ще е обидно да говорим - обидно за морала. Шикалкавенето и извъртането - чак до върха на държавата - издават само колко опасно тази система е дехуманизирана. Дотолкова, че вече цяла седмица не показва никаква съвест и съжаление. Ужасните сцени, от които цивилизованият гражданин може да изгуби съня си, не нарушават нейното самодоволство. Тя е развила неподражаем имунитет: човешките ценности, които дори в тази държава въпреки всичко някои някак изповядват, да отскачат от нея.