От училището излизат две нагиздени каки, припалват цигари и бързат по улицата. Не забелязват възрастната двойка, застинала мирно под кестена срещу училището точно в 12 ч. на 2 юни. Мъжът подхвърля "Не ви е срам!". Едната мома отвръща с обезоръжаваща наглост: "'Бе, я си слушай сирените!". После влиза със съученичката си в кафенето току зад училищния двор, където ученици си бият дузпи. Старите се споглеждат и унило клатят глави. Може би вече не чуват толкова сирените, колкото вътрешния си глас, чието възмущение, по всички личи, е по-слабо от примирението. Но надали само то кара дядото да си трае. Той знае, че нещата с тия деца са неспасяеми и не се заблуждава в ефикасността на многото приказки, които биха вкарали някого за няколко минути в правия път. Любовта към ближния често пъти се изразява в това да го оставиш да си върви по пътя. Пък ако ще да си троши главата.



Не така обаче мислят в МОН



Там се грижат за здравината на всички глави, поради което, ведно с наливането на знания и умения в тях, като институционален дълг стои и вкарването на децата в правия път с приказки за дисциплиниращи акции. Това личи в предвижданите наредби, отнасящи се до приличното облекло и примерното поведение, чието неспазване щяло да се наказва с принудителен труд в училище и глоби за родителите. Тия намерения неслучайно бяха огласени при обявяване на резултатите от т. нар. малки матури и преди тези от "истинските". При всичкото олекотяване на изпитните задачи, мнимия контрол срещу преписване и подсказване и нагласеността на скалите за оценка, резултатите са отчайващи за огромна част от учениците в началното и основното училище. Същите ще са и за т. нар. зрелостници: неграмотност, неспособност за разбиране на прости условия, клиширано мислене, упование на късмета при отговорите на тестовете и т.н. Затова в МОН-ските глави съвсем естествено отново са завили сирените за опасността, дебнеща всички със следващата порция зрелостници, която ще се оттече по улея към "истинския живот" през широките отвори на образователната ни система. Тя е толкова отдалечена от него, колкото са отдалечени застиналите в 12 часа на 2 юни възрастни от момите, бързащи към кафенето.

Затова наред с тия мерки, които ще докарат много неприятности с по-големите ученици и техните родители, в МОН са решили да започнат от входа с най-малките. От 15 септември щяло да се въведе проверка за училищна готовност; в отделен документ ще се записва какво е нивото на подготвеност на децата да влязат в I клас. Но с хубавото намерение - дотук. Защото ако детето не било подготвено, това не означавало, че няма да бъде първокласник - просто с него щяло да се работи допълнително, като до IV клас нямало да се допуска повтаряне на годината. Вероятно защото това ще разстрои крехката детска психика, която не бива да бъде тормозена с реална оценка на ученическия труд и на родителската намеса в подготовката на децата за образование.

Дори и най-големите радетели на илюзиите за силата на просветните учреждения са наясно, че е изключено с допълнителна работа в тях



да се компенсират недъзи в семейното възпитание



Още повече, че голяма част от българските деца не знаят какво е семейство и рядко виждат майка си и баща си заедно дори на сватбени снимки. Сред циганетата пък съвсем не е рядко децата да са деца на деца в училищна възраст. Немалка част - поне четвъртина от първолаците - не са посещавали детски градини, липсват им елементарни умения за учене и колективно поведение, трудно говорят български, познават само буквите от името си и цифрите от банкнотите. Това ще си остане така за повечето през целия живот, колкото и пари да се наливат в проекти Life Long Learning. 14% от циганите, 5% от турците и 2.2% от българите от доста време разширяват групата на изцяло неграмотните в иначе тъй прогресиращото ни общество. Доста повече живеят в мизерни условия, където проблемът за изхранването е по-сериозен от тоя с усвояване на учебно съдържание и покриване на образователни стандарти. Да не говорим, че в близо една трета от българските домакинства книгите и учебниците са непознати вещи. Всичко това налага не просто допълнителна работа в училище, а създаване на изцяло нова система за осигуряване на образователни и възпитателни възможности на всички деца в предучилищна възраст, както и постоянна политика за ограмотяване на възрастни. Поне от Платон насам се знае, че в това отношение държавата има много повече права и задължения от семейството, ако не иска да бъде варварска. Тази цел не бива да се съпровожда от щадящи приказки за особените права на деца и родители така, както и Одисей запушил ушите на другарите си и се завързал за мачтата на кораба, та песните на сирените да не ги отклонят от пътя към Итака. Колкото и да са хубави песните, заслушването в тях води натам, където накрая всички погиват.

Една бегла новина от тая седмица



помага да се схване старият мит:



през нощта между 2 и 3 юни в Жеравна "неизвестни лица" откраднали половинтонната статуя на Димчо Кехая. Няма значение дали това е станало от глад, престъпна простотия или злоба към конкуренцията. По-важно е, че това приближава към вярното решение на въпроса, който може да стои в задължителната матура по български език и литература: "Кое от посочените произведения не е от Йовков?" Верният отговор насочва и към все по-натрапващия се отговор на питането "Накъде отива нашето общество?": а) "Отвъд границата"; б) "Пред Одрин"; в) "Край Места"; г) "Към пропаст".