Наскоро бях в Гърция и отново си припомних колко силен идентификационен механизъм е православието там.

Най-напред паметниците: за разлика от българските, които са предимно на революционери и просветители, в Гърция не че нямат и от този вид, ала повечето са все в чест на владици и свещеници. Солун например изобилства с такива. Пътищата пък изобилстват с малки параклисчета, издигнати или в памет на някого, погубил живота си в катастрофа, или като изпълнение на даден обет. Разбира се, в България също ги има тези плочи на безразсъдството, но съвсем не в такова количество. В гръцката кич индустрия подобни параклисчета са на особена почит, изпреварвайки по популярност знаменитите гномчета, агънца и лебедчета.

В Гърция



православието е не просто вероизповедание,



то е маркер, белег за, така да се каже, правилна принадлежност. Преди време в едно изследване на гръцките стереотипи за престижно социално присъствие, публикувано във в. "Култура", прочетох, че в тази ни южна съседка най-доброто и най-уважаваното състояние е на православен хетеросексуален мъж. Нали си спомняте какъв шум се вдигна там, когато по изискванията на Европейския съюз гърците трябваше да премахнат от паспортите си квалификацията за вероизповедание. Чак Църквата възропта, а гражданите излязоха на протести, защото според тях искали да им отнемат идентичността.

Замислих се в този ред на мисли за българската идентичност, за онзи териториален маркер, по който човек да познае, че е на българска земя. В Гърция са параклисчетата по пътя, за които стана дума, в Турция са огромните пилони с веещите се червени знамена с полумесеца, които сякаш казват: "Тук пристигнахме, застанахме и няма да мръднем никога!" Нещо като "Дойдох, видях, победих" в османски вариант.

В Русия православието също е идентификационен механизъм, а къде свършва Сърбия и къде започва Хърватия, е лесно да се познае, дори и да няма граница - православната черква е заменена от католическия храм.

На българска земя като че ли няма нещо, което да я бележи така, че да си кажем:



"Тук може да е единствено България

и нищо друго освен България!"



Архитектурата на къщите в селата например се различава в зависимост от това къде са - в Северна или Южна България, на изток или на запад. Ятовата граница ни дели диалектите, Стара планина ни дели благоустройството. И православието ни доскоро беше разделено, пък и като че ли май продължава - спомняме си присъдата в Страсбург и какви призиви бяха той да не се намесва в споровете на Църквата ни. Делим се на селяни и граждани, на родени в планината и родени в полето, дори се обиждаме в тази връзка: "Полето ражда тикви, планината - хора".

Сякаш единственото, което ни обединява, е това, че непрекъснато се делим, постоянно се разполовяваме и никой с никого не намира общ език. "Всяка коза на свой крак" - тази поговорка май само тук може да се роди. Родили сме и легендата за снопа пръчки на хан Кубрат, макар че полза от нея никаква: синовете на хана се разпиляват по Европа - Кубер след дълги премеждия се настанява в земите на днешна Македония, Аспаруховите българи - в Онгъла и на север от Балкана, Котраг дава началото на Волжка Велика България, а Алцек стига чак до Лонгобардия, днешна Северна Италия.

Като погледнеш,



никое от племената, на които се водим

наследници, не е особено сплотено:



славяните също са известни със своята разпокъсаност, а за траките всички знаят прочутите думи на Херодот, че ако са били единни, не ще да е имало народ, който да им излезе насреща. Прочее, дори и името траки е гръцко, а не собствено: траките не са стигали до идеята, че са единен народ, делили са се на одриси, беси, меди, мизи, даки и т.н. - със сходна култура и бит, но с различно етносъзнание, проявявало се в непрестанни борби помежду им.

"Иванко, убиецът на Асеня", Иван Владислав, убиецът на Гаврил Радомира, Борил, убиецът (вдъхновител, разбира се, не пряк) на Калояна - българската история е низ от раздори, пререкания, деления и разцепления, които обаче така и не сме успели да преодолеем. Млади и стари през Възраждането, учени и прости в Захари-Стояновите "Записки", либерали и консерватори след Освобождението, "хиляди маса народ" срещу "гении таланти протестанти оратори агитатори фабриканти въздухоплаватели педанти писатели генерали съдържатели на локали музиканти и черносотници" в "Септември" на Гео Милев, комунисти и "врагове на народа", сини и червени след 1989 - разделението май ни е в кръвта и няма как да се справим с него, а като че ли и не искаме. Защото, като сме разделени,



все ще има едни по-неправи от нас, които ще можем да попържаме за всичките ни беди и нещастия.



Като например: има политици, има народ и последният винаги пребивава в истината, докато политиците винаги пребивават в лъжата.

Може би поради това ни е толкова трудно да се включим в обединена Европа - процесите, които се развиват в общността, са съвсем обратни на, така да се каже, генно-историческата ни предразположеност. Че и европейските ни избори минават под знака на острата конфронтация. Неслучайно хитът за този вот е човек, оформящ най-анти реторика, най-хард противопоставяния. Едните срещу другите, другите срещу едните, да не споменавам ударите под кръста, заради които доскоро не знаехме има ли "Синя коалиция", няма ли и ако има, ще ли участва на избори.

Европа върви към обединение, ние обаче някак си трудно можем да съвместим това със склонната ни към разединения натура и се държим там, сякаш не сме част от нея, а някакво чуждо тяло. Неслучайно една от най-често разпространяваните речи за европейските избори е, че трябва да защитаваме българските интереси. Както уместно обаче отбелязва кандидат-евродепутатът Лъчезар Тошев: след като трябва да се защитаваме, значи някой ни напада,



щом ще защитаваме България в Европа,

значи самата Европа ни напада...



Е, как да се приобщим, след като дори и в обединена Европа намираме начин да се делим?

Българско, сиреч разединено - това май е нашата идентичност; белегът, благодарение на който можем да се припознаем като общност. И колкото и да звучи парадоксално, май ще излезе най-истинска истина.