За да не объркам нещо, помолих приятеля ми Борислав Константинов да ми обясни понятието. Борислав е най-уважаван спортен журналист, вещ познавач на футбола, имам му доверие. Той се зачуди на въпроса, но отговорът му напълно ме задоволи: "трансферен прозорец" е периодът, когато професионалните футболисти сменят своята клубна принадлежност. Т.е. когато е разрешено да го правят. Големите трансфери, обаче, се подготвят през целия сезон, те дори се подхвърлят чрез медиите: за да се вдигат цените и да се потискат съперниците. Текат сложни преговори като при всеки сериозен пазарлък. Но много преминавания са по-близки до импровизацията: играчите не се погаждат с треньорите, заплатите им се виждат малки, или търкат резервната скамейка, или жените им не харесват града (държавата), където съпругът рита, или отборът е закъсал, ще изпадне в Б група и т.н. Всеки търси по-добро футболно бъдеще или просто място под слънцето. Тогава ред играчи се щурат по пазара, трескаво чакат купувач. В същото време и клубовете се взират, преговарят, смятат с калкулаторите: инвестициите са трудно предсказуеми, но винаги може да се направи "удар". Някои се харесват, без дори да са се запознали, стискат си ръцете, подписват. Това вече не са звездите, това са футболните занаятчии. Те просто искат да имат договор, да ритат още някой и друг сезон, докато ги търпят във футбола. Даже е трудно да се повярва какви само работодатели намират - от Рио до Токио, от Подуяне до Шанхай. После прозорецът се затваря и топката отново е в центъра. Там всичко е в топката - върти се. И щастието се върти, и парите...

Алегорията не е особено оригинална, читателят и сам сигурно е забелязал внушителното



трансферно изригване в българския политически живот



Това не е ново по нашите земи - предизборно да се търси място под слънцето. Помня, че преди го оприличавах на онези облачета ситни лепкави мушици, които се вият над виното и вкупом се местят натам, където има сладост, ферментация, гниене. Вият се и се кълбят - кога над вино, кога над оцет. Но този образ остаря, разпиля се - съвсем като рояк мушици. По-точно - роякът се разби и разпръсна: търсят си бъдещето вече и поединично. Просто пазарът отдавна не е същият...

Че политиката се учи от футбола, не е откритие на петъчната колонка. Само че мащабът на кампанията този път плаши окото. Може би причината е появата на куп отбори, които пазаруват "звезди" отвсякъде. По размах притежателят на една нова партия може да се сравни само с Абрамович, собственика на "Челси". Той купува дори играчи, които не изглежда да му трябват. Но така се започва. Когато надушат пълната кесия, и други ще се ориентират към нея. В политиката - дори по-бързо, отколкото във футбола.

По-големите отбори подбират.



Най-много се търсят "тарани"



Такива кандидати, които са способни на пробив и на резултатна игра. Гладът за подобни фигури никога не стихва. Най-ефектно е привличането им от противниковия отбор. Това просто е разоръжаващо, а и публиката се впечатлява. Изненадата в изборната кампания не е по-малко важна, отколкото в която и да е игра. Купуват се нападатели отвсякъде, включително и от самия спорт. В политиката отбраната не е на мода - партиите се отбраняват предимно в опозиция. Те там само това и правят - всички се превръщат в бекове, но пък нямат милост.

Ценят се, обаче, и плеймейкърите. Майсторите да правят играта, т.е. изборите. Тези хора са твърди титуляри - където и да преминат. Даже за тях като че има отделен пазар, толкова са нужни. Те дърпат конците на публиката, понякога гласовете й се движат заедно с тях. Никоя кампания не е сериозна без тези хора.

Куриози от миналото на футбола сега изплуват в политиката. Покойният спортен писател Антон Антонов-Тонич описва в една от книгите си как на някакъв международен мач още по царско време вратаря на националния отбор го довели от затвора и двама стражари стояли до вратата да го пазят. Стари спортни журналисти разказваха някога, че в отбора на МВР ("Спартак") по правилник можело да играят затворници и следствени и така при нужда те си попълвали състава по... съдебен ред. Днес тази традиция, изчезнала във футбола, разцъфтя в политиката. Онези



кандидати, наизлезли от арестите,



които се класират на изборите, утре ще напълнят правната комисия в парламента.

Не са малко играчите, които всеки път ритат за нов отбор. Те сменят цветовете като люспите на лука: събличат старата фланелка, а под нея - друга, с друг цвят. Публиката преглъща това - при професионалистите е така. Там няма чувства, да не говорим за идеи. Идеите си те придобиват всеки път, заедно с новите цветове. Пък и политиката отдавна не е борба на идеи - в България, де. Затова е и тази симулативна игра, която от години отблъсква зрителите.

И уж преминаванията вече завършиха, а трансферният прозорец зее отворен. Предстои най-модерното в българското политическо състезание - трансферът на избиратели. Това е приносът ни, иновацията, убийственото ноу-хау, което иде да втрещи демокрацията. Нямаме равни, с една дума.

И всичко щеше да е наред, ако не е този лош въздух, който влиза от въпросния прозорец. Не се диша. Отново. И безкрай...