Ако си мислите, че понякога е трудно да имаш избор, помислете си за съдбата на редакторите на новини в първия уикенд на юни 1989 г. В съботния следобед на 3 юни състоянието на аятолах Рухола Хомейни, върховния лидер на Иран, започна рязко да се влошава. Малко преди полунощ 86-годишният Хомейни умира, вестта за смъртта му е оповестена по радиото няколко часа по-късно. Докато тълпи хора излизат по улиците на Иран, за да изразят скръбта си, в Пекин войници от Народната освободителна армия разчистват площад Тянанмън от протестиращите студенти, стреляйки срещу тълпата. По същото време поляците се събуждат с надежда. През пролетта управляващата в Полша Комунистическа партия е принудена да започне преговори с опозицията, включително и с представители на "Солидарност", профсъюзната и гражданска организация, оцеляла след въвеждането на военното положение през 1981 г. В Унгария през 1956 г. и в Чехословакия през 1968 г. съветските танкове помитат народните движения за реформи. Но през 1989 г. ветровете на промяната в Източна Европа вече не могат да бъдат спрени. В самия Съветски съюз генерален секретар на компартията е Михаил Горбачов, а съветското ръководство вече не притежава нито каменното сърце, нито железния юмрук, за да налага властта си със силата на оръжието. Когато гласовете от изборите в Полша са преброени, се оказва, че "Солидарност" е спечелила голяма част от местата в Сейма. Разделението на Европа от края на Втората световна война вече е към края си. Нитовете на Желязната завеса започват да се разхлабват.

Историците ще ви кажат, че нашето разбиране за миналото никога не е окончателно. Неща, за които се е смятало, че са събития, променящи света, потъват като теми на неясни научни разработки на докторанти, а изглеждащите като незначителни събития всъщност оформят бъдещето. Всичко е относително.

1989 г. наистина е една от онези години, през които



светът се завъртя около оста си.



Някои неща се промениха, и то из основи. И днес все още живеем с последиците от това. Някои неща приключиха - не само комунизмът като държавна политика например, но и идеята, че международната система се задвижва единствено от държавите. Преди 20 г. малцина подозираха, че е възможно многонационалният бизнес, технологичните иновации и личната вяра да оформят днешния ни свят по същия начин, както го правят и държавите.

Каквото и да е значението на събитията, последвали 1989 г., годината сама по себе си ще остане в историята. И това бе осъзнато още тогава. В един от най-прочутите съвременни анализи на актуалните събития Франсис Фукуяма, блестящият американски учен, който по онова време е в екипа за политическо планиране на Държавния департамент на САЩ, публикува есе в сп."Национален интерес", озаглавено "Краят на историята". Основната му теза е недвусмислена: "Това, на което вероятно ставаме свидетели сега, не е просто краят на Студената война или преминаването на отделен период от следвоенната история, а самият край на историята - крайната точка на идеологическата еволюция на човечеството и универсализирането на западната либерална демокрация като очаквателна форма на човешкото правителство". (Фукуяма превърна това есе в книга и през годините, в духа на щедра интелектуална откритост, защити и доизбистри тезата си на фона на множество атаки срещу нея.)

В пясъчния часовник на историята 20 г. са само една дребна песъчинка. Все още е твърде рано да се каже дали прогнозите на Фукуяма напълно ще се оправдаят. Но един елемент от тезата му се оказа абсолютно верен. Ако оставим настрана факта, че световната икономика е в разгара на най-жестоката криза, факт е, че се осъществи "безспорна победа на икономическия либерализъм" над съперничещата му централно планирана икономика, която навремето изглеждаше като алтернатива на свободния пазар.

До 1989 г. само най-закостенелите лидери в комунистическия свят все още не бяха осъзнали, че на най-прагматично ниво - осигуряването на достоен жизнен стандарт на гражданите, техният бог се е провалил. Шумните заплахи на съветските лидери, които някога сякаш вярваха, че плановите икономики ще погребат Запада, заглъхнаха. Високопоставен западногермански представител навремето каза, че най-опасният момент в надпреварата между комунизма и капитализма бил в началото на 70-те години, когато най-ефективните икономически части от Източния блок догонвали най-зле представящите се западни икономики. Но тогава революцията на информационните и комуникационните технологии в САЩ, Западна Европа и Япония набира скорост, подхранвана от иновации, рискови операции и достъп до капитали, които плановите икономики никога не биха могли да си позволят. Това осигурява голямо предимство на западните компании пред източните им партньори. Вглеждайки се в ограбения и закърнял живот на народа си и в магазините, предлагащи калпави стоки, съветските лидери като Михаил Горбачов и Александър Яковлев, живял 10 г. в Канада,



осъзнаха, че капитализмът е спечелил



Широкият консенсус, че свободните пазари и свободната търговия са най-сигурният път към разпространяващото се благоденствие, оцеля през много от съвременните кризи на капитализма. Азиатският финансов крах през 1997 г. не доведе до преразглеждане на икономическия модел, а до изследване на капитализма, довел до спъване на ефективната работа на пазарите. След спукването на интернет балона през 2000 г. инвеститорите в западните икономики не си скриха спестяванията под дюшеците, а ги инвестираха в недвижима собственост и финансови деривати, докато пазарът не гръмна отново.

Дори и голямата рецесия днес не успя да убеди хората да отхвърлят пазарната система и да изберат държавното планиране като алтернатива. На неотдавнашните избори за Европейски парламент - а Европа се смята за част от развития свят, която е най-слабо интелектуално очарована от пазарния капитализъм, десните партии се справиха добре. От САЩ до Китай политическият отговор на икономическата криза осигури голяма роля на държавата. Но между кейнсианските стимулиращи икономически мерки и временната публична собственост на банковите акции, от една страна, и разбирането, че държавата може и трябва да планира икономиката, от друга страна, зее огромна интелектуална пропаст. Тези, които се съмняват и които смятат, че светът (включително и САЩ!) става социалистически, са твърде млади, за да си спомнят безочието на онези, които смятаха, че икономиките могат да бъдат планови или пък злочестите последствия от това убеждение.

Една от последиците на единния политически отговор на икономическата криза бе осъзнаването на факта, че Атлантическият океан е по-тесен, отколкото мнозина смятаха - както отбеляза неотдавна в сп."Проспект" професорът по историята в Калифорнийския университет Питър Болдуин. Разбира се, съществуват различия между европейските и американските възгледи за света, особено по отношенията на използването на силата като инструмент в политиката. За много американци



"посланието на миналия век е, че войната върши работа",



както написа историкът Тони Джуд. Малцина европейци мислят така заради все още пресните спомени от близкото си минало, оцапано с кръв. С тексаската си надменност и увереността на преродения, че Бог е на негова страна и на страната на нацията му, Джордж У. Буш определено не се харесваше на много европейци. Но Буш вече не е президент, Барак Обама е и всеки, който може да изкара на улицата 200 000 аплодиращи го германци, със сигурност е човек, с когото европейците са щастливи да обвържат бъдещето си.

Струва си да запомним - и Европа, и САЩ са демократични, капиталистически и отворени общества. Противно на европейската идея, че в САЩ всеки се бори сам за оцеляването си, нациите и от двете страни на Атлантика ценят стабилните системи за социална сигурност. "Американската социална държава покрива много по-големи сфери, отколкото се осъзнава", пише Болдуин. "Усилията в социалната политика в САЩ са точно в средата на европейската скала", добавя той.

Много европейци одобряват политиката на администрацията на Обама във финансовата криза. С решимостта си да контролира невъздържаността на финансовите пазари, САЩ започват да приличат на скандинавците в усилията си да придадат мекота, топлина и удобство на капитализма. Това е достатъчно, за да бъдат накарани европейците да повярват, че - както твърдяха някои през 1989 г., когато става дума за силата на примера в световен мащаб, пример не са САЩ, а Европа, с комбинацията от свободен пазар и социална защита.

Парадоксално, но 1989 г. - годината, когато Европа преодоля славно своето разделение, беляза и края на нейната водеща роля в международните отношения. Цели 200 г. европейските идеи, европейските войни, европейските идеологии и технологии, зародили се от европейската наука, оформяха съвременния свят. Всичко това продължи до 1989 г. Студената война със сигурност не бе водена само в Европа, някои от най-опасните й инциденти се разиграха в развиващи се страни като Куба. Но наградата на Европа бе нейната доминираща роля - политическа, идеологическа и до голяма степен военна.

20 г. след тази заветна година



Европа е загубила част от значимостта си.



Това не означава провал. Тъкмо обратното - двете десетилетия след 1989 г. бяха златна ера за Европа, която се превърна в най-обширното пространство на мир и споделен просперитет в света. Европейците свикнаха с джентълменските преговори и компромиси, които характеризират живота в ЕС - там вече членуват 27 държави, а през 1989 г. бяха едва 12. Така че старият национализъм, който на два пъти през миналия век въвлече целия свят в европейските кавги, отмря. На негово място се появи т.нар. "футболен национализъм" - развяването на национални знамена и пеенето с цяло гърло на националните химни вече не се използва, за да се изпращат младите мъже на война, а да бъдат насърчавани по стадионите. В много отношения Европа днес е чудесен пример за човешкото развитие, но това не дава повече влияние на Европа.

Особено пък в Азия. Докато азиатската икономика продължава да расте, а с нея - и азиатската политическа мощ, става ясно, че от това ще пострадат позициите на Европа, а не на Америка. Някои европейски икономики, като италианската например или тези на страните от бившия комунистически блок, са застрашени от растежа на нискобюджетното и висококачествено производство на Азия.

Политически, Европа е миниатюрна рибка в Азия, но САЩ не са. В регион, където стари съперничества между Индия и Пакистан или Китай и Япония, може тепърва да избухнат, мощта на САЩ действа като жизненоважен балансиращ механизъм. Повече от 100 г. САЩ са сила в Тихия океан, тяхната роля там ще продължи да укрепва стратегическото значение на Вашингтон и в новия век.

Студената война бе война между държави и техните съюзници. След края й обаче



три фактора отвъд прекия контрол на държавите



оформиха международната система. Първият е глобализацията или нарастващата интеграция на националните икономики и компании. Глобализацията е в основата на най-сериозното развитие на света след 1989 г. - продължаващият икономически възход на Азия. Тя превърна международните компании в значими играчи, даде на света нови стратегически възможности.

Вторият недържавен фактор е възходът на религиозния екстремизъм. Той не се появи от нищото. Хомейни взе властта в Иран през 1979 г., но повечето наблюдатели не съзряха значението на радикалния ислям през 1989 г. А това бе грешка, която можеше да се избегне. Съветските войски напуснаха Афганистан през февруари, победени не само от оръжията и ракетите "Стингър", но и от убедеността на част от воюващите, че участват в свещена война срещу нашественик-неверник. Дългата и незавършена битка срещу терора от 2001 г. досега е ярко доказателство за това колко трудно е на държавната власт да се противопостави на онези, които са мотивирани от хилядолетна религиозност, както и да води асиметрични войни.

На трето място, технологиите промениха света. През 1989 г. персоналните компютри вече бяха широко разпространени на Запад, а мобилните телефони, макар и големи и тежки като тухли, се превръщаха в символ на обществен статус. Но през март, незабелязан от никого освен от шепа ентусиасти, Тим Бърнърс-Лий, британски компютърен специалист в лабораторията на ЦЕРН в Женева, скицира основите, които дадоха възможност на интернет да се превърне във вездесъщо средство за комуникация и информация.

В момент, когато китайската онлайн общност се обединява, за да защити жена, обвинена в убийството на мъж, който по думите й се опитал да я изнасили, и когато демонстрантите по улиците на Иран използват Twitter, за да разпратят посланието си към външния свят, революционната сила на технологията дори и в най-автократичните общества е рядко очевидна. И тя ще продължи да нараства.

През 1989 г. нямахме очи за много от тези неща. Но това е простимо. Както би ви казал един редактор на новини, през тази необикновена година се случиха твърде много неща.