Румен, синът на доктор Панко Гребенаров, си дойде от Америка след близо две десетилетия. Той заминал с първата "вълна", прихванал се по-бързо от повечето българи и сега се труди в Силиконовата долина. Децата му са родени там, жена му е румънка. Виждал съм го съвсем малък, когато докторът го разхождаше из зоологическата градина. Дадоха ми фотоапарат да ги снимам пред клетката с тигъра. Спомням си, че животното се криеше вътре в жилището си и малкият Румен го викаше, както се вика котка: "пис-пис". Вероятно му бяха обяснили, че тигрите са големи котки. Преди време научих, че Панко е починал в Америка и е погребан там. А ето че сега и Румен се появи.

Искаше да му помогна с добър адвокат. Чел бил като малък моите съдебни новели, които бях надписвал на доктора и смяташе, че около мен е пълно с юристи. Освен това му трябваше по-специална услуга:



възнамеряваше да води дело срещу... селото на баща си.



Добър адвокат ми трябва и на мен, а колкото до юридическите му намерения - само американец може да вярва, че ще постигне нещо по този начин. (По начало мечтата за справедливост в България си е една направо американска мечта). Но това, което го е задвижило и сега така припряно го тласка към българския съд, заслужава да бъде разказано.

Румен е роден в София, но е расъл в селото на баща си. Обикнал го е, обожава го и се кълне, че там е неговият български адрес. Това се случва с много градски деца, които се привързват към родовите седалища и обяснението е съвсем достъпно. Градът - това са училището, домашните, уроците по пиано, родителската строгост, контрол и любопитство, никога не свършващите се задължения, а селото - ваканцията, игрите, лятното момчешко бесуване, безгрижният свят на щурци и светулки, бабината ласка и... кухня. И сега, едва слязъл от самолета, той взел автомобил под наем и се насочил към с. Т. В София вече няма гнездо, каквото останало отдавна е разпределено между големите му братя от първите бракове на доктора, те пък го раздали на деца и на внуци. Пък и самото завръщане той си го представял именно като завръщане в Т., "при корена", както помпозно го определи.

Табелата ли не забелязал, или тя просто била задигната от циганите - без малко да мине през Т., без да го познае.



Тръпката, която го водела по пътя, не му дала никакъв знак.



Къщи, къщи, повечето затворени, с избелели вестници на прозорците. Разпознал все пак черквата, голямата чешма с дългите корита в ниското край реката, паметничето на падналите във войните. Има в старите села все още по нещо, което винаги остава. Стояла си и къщата, слава богу...

Съседът, който я наглеждал през всичките тези години, го взел да преспи. Поговорили, така да се каже. Пийнали от местната огнена гроздова. И после не можал да заспи.

Мислил цяла нощ: какво е станало със селото на детството му? Какво има или по-скоро - какво няма в днешното Т., което го направило друго, чуждо, неразпознаваемо? Търсел причината и в себе си. Питал се също има ли въобще някакъв смисъл в завръщането и може ли поклонението в най-скъпите на сърцето места да върне нещо на човека? Осъмнал буден.

И накрая се сетил: няма ги тополите!

Тополите били най-главното в силуета на Т. Отдалече, с техните високи зелени хурки, селцето изглеждало като от старинна гравюра. Тополите се точели покрай реката, стояли на китки-на-китки по възвишенията, до площада, в черковния двор, отделно край гробището, излизали от Т. и продължавали покрай шосетата до околните села. В детството му, когато тополите зашумявали, Румен имал чувството, че целият пейзаж трепти и ще отлети. Когато разказвал на децата си за селото си, той го виждал пред очите си точно такова - с групичките на тополите и с красивото лятно небе над тях. На тополите не наблягал особено - не разчитал, че може да ги предаде с думи. Но ги държал в онзи емигрантски сън. Даже мисли, че не друго, те са го викали да се върне. А излиза, че въобще не са го чакали...

Сутринта му било много трудно да обясни проблема си. Идвали да го видят малкото останали в Т. познати и братовчеди. Главно връстници от детските игри. Но изненадата и възмущението му не ги докосвали.



Тополите ги нямало отдавна - още

първият демократичен кмет ги продал.



Дошли с резачките и с големите камиони, "гътнали" дърветата, окастрили ги на място и ги откарали. Казват - за Гърция, там тополата се ценяла. Бабите дълго се грели с насъбраното край отрязаните дънери върше. Кметът построил два апартамента в областния град. Кметува и до днес - бил е на власт с всички партии, които са се изредили на трапезата. На всичко отгоре е и другоселец, зет е в Т. А за тополите всички са забравили.

Много гняв се излял тогава, много нерви след свършения факт. Но нито можели вече да попречат, нито нещо да поправят. И сега живеят днешния си живот. Ако осъмнат изведнъж пак с онези китки от дървета, няма да си познаят селото, казал някой. Точно обратното на онова, което се случило с Румен.

Онова село го нямало дори в душите им. Търсил американецът поне снимки - не се открили. Имало тополи тук-там, но така, панорамно, в общи планове и в цял ръст - не. И тогава разбрал, че просто няма къде да се завърне. Магичният пейзаж на живота му наистина е отлетял. Вятърът на промяната го издухал. А ако се откажем от метафорите: кметът го продал.