В западната част на Странджа има около 130 пещери. Най-интересната от тях се нарича Голямата въпа - името й идва от местния диалект и означава дупка, от която излиза дим. За разлика от повечето други пещери тя е абсолютно недостъпна за любителски посещения, а същевременно се счита и за най-дългата и дълбока в българската част на планината. Интересът към нея датира от средата на 70-те години, когато тя е проучена и картирана, но тогавашната техника не е позволявала точност на измерванията.

----------------------



Наскоро пещерняци от бургаския клуб "НЕПИАСТ" и дирекцията на парка "Странджа" организираха експедиция с цел детайлно проучване и картиране на пещерата. Тя трябваше да бъде извършена със съвременно оборудване и лазерен метър, който осигурява прецизни резултати и изчисления.

Голямата въпа се намира в областта Бъзът в землището на село Стоилово. Наблизо се намират и други селища като Звездец и Младежко, където има хоризонтални пещери, достъпни за всеки. До тях се стига лесно както от Бургас, така и от Приморско, а най-близо е пограничният град Малко Търново. Интересен щрих е, че местните хора в Звездец не бяха чували за пещера с името Голямата въпа навярно заради нейната трудна достъпност, но не пропуснаха да ни накарат да обещаем, че ако намерим имане, ще го разделим с тях. Обещахме - нямаше как - и поехме към палатковия лагер, изграден близо до пещерата на заслона Чешменски поляни.

Първата изненада вече ни очакваше. На високо дърво бе закачена катераческа екипировка, която по думите на председателя на клуба на пещерняците Георги Генов беше подготвена за обучение на всички новаци. Първоначалният ни ентусиазъм бързо стихна, когато осъзнахме, че катеренето и особено спускането далеч не са така лесни, както изглеждаше при демонстрацията от професионалистите. Все пак с много смях обучението продължи до късна доба, като практически всеки се изкачи поне двукратно на няколко метра височина, където се сблъскваше с колония негостоприемни мравки, чиито ухапвания даваха силен стимул за бързо слизане.

Ръководителят на природен парк "Странджа" инж. Стефан Златаров обясни, че в тази част на планината има около 120-130 карстови пещерни образувания, за които е характерна високата концентрация на въглероден диоксид. Бяхме предупредени, че изследването на Голямата въпа зависи силно от наличието на газ, което не може да бъде предвидено преди слизането в нея.

Нищо не загатваше, че под невзрачната дупка има тунели, стигащи на около 120 метра дълбочина. Спелеолозите Георги Генов, Стоян Йорданов, Лазар Милчев, Димитър Цимов и Краси Кубев облякоха специалните си костюми, като преди това дадоха на начинаещите пещерняци в наше лице гащеризони, гумени ботуши, каски, лампи и всичко друго, необходимо за проникването. Новаците бяхме общо 5 души, сред които и общинският съветник от Бургас Павел Маринов. Членовете на спелеоклуба влязоха в дупката и заеха позиции, от които да осигурят безопасното ни спускане с въжета. От пламъчетата на карбидните лампи през входа се проточиха струйки дим, които сякаш потвърдиха старото значение на думата "въпа".

Приключението започна с последователно екипиране с катераческа сбруя, която образуваше удобна (за някои не чак толкова) люлка около тялото. Тя бе закачена за осигурителни въжета и след нелеко провиране през тесен комин започна същинското спускане от две височини от по около 10 метра. Стените на пещерата, които закачахме при бавното спускане, бяха влажни и неравни, което бързо причини първите кални поражения по дрехите.

Не след дълго всички бяхме в преддверието на голяма галерия, която се спускаше стръмно към дълбините на пещерата. На пода забелязахме остатъци от сезалови въжета, използвани вероятно от иманяри - доказателство, че за алчността прегради няма. Въздухът беше с постоянна температура 12 градуса, имаше странен привкус, но не затрудняваше дишането. Спускането вървеше бавно, главно заради нас и фототехниката, която трябваше да бъде предпазена от влагата и калта.

Бързо осъзнахме, че широката галерия в началото е по-скоро изключение за пещерата. Пътят към дълбините представляваше тесен проход, по който течеше ручей. Той лъкатушеше между краката ни и образуваше в неравния под красиви езера, които се наричат "синтрови". Неведнъж спирахме в захлас пред красивите драперии, които се спускаха от стените. Традиционните пещерни сталактити липсваха, а вместо тях имаше редици причудливи образувания с меки форми, по които тук-там бяха почнали да се формират малки сталактитчета с размери едва няколко сантиметра. Разбира се, пещерни рисунки или други артефакти липсваха, в пещерата не е било възможно да се слиза без съвременна екипировка.

На около 60 метра дълбочина спряхме за почивка на малка площадка след улей, по който спускането напомняше мокрото хлъзване по водна пързалка. Дишането ни бе затруднено, което отдадохме на натрупаната умора от нелекото спускане. Професионалистите обаче не могат да бъдат излъгани така лесно. Докато ние почивахме, трима от пещерняците поеха напред, но скоро се върнаха, разпознали наличието на силна концентрация на въглероден диоксид. Очевидно пещерата не желаеше нашето присъствие в своите дълбини. Решението бе ясно - трябваше да се върнем близо до повърхността.

Не може да се каже, че в този момент бяхме разочаровани, по-скоро ни бе яд, че спелеолозите не ще могат да стигнат до дъното и да измерят дължината. Поехме обратно. Пътят нагоре бе по-лесен, защото човек може да се захване и издърпа, нещо, което при спускането бе невъзможно. Все пак отново не мина без премеждия при изкачването по хлъзгавия проход, който нерядко се стесняваше до ширината на човешко тяло.

Близо до голямата входна галерия ни чакаше още една изненада от пещерата. На височина около 5 метра в една странична пролука се намираше красиво езеро, което мамеше със своята бистрота. Пещерняците обясниха, че в единия му край то достига цели 7 метра дълбочина, а през миналата есен един от легендарните пещерняци - Любо Желязков, дори е влязъл да поплува там, със съответната екипировка, естествено.

Навън ни очакваше задушлива жега спрямо пещерния хлад, макар че над входа се образуваше красив зелен покрив от околните дървета. С почуда разбрахме, че сме изкарали над 3 часа сред дълбините. Свалянето на екипировката отне повече време от слагането й, а една лека закуска и почивката възвърнаха силите ни.

Вечерта край огъня веселието избухна с пълна сила вследствие натрупаните емоции. Вече знаехме, че няма нищо невъзможно, ако човек е амбициран да го постигне. Работата по измерването и картирането остана недовършена, но членовете на спелеоклуба обещаха в най-скоро време да направят нов опит да достигнат дъното и да направят точна карта на Голямата въпа.