Никой не е по-различен от другиго, отколкото от самия себе си в разните епохи на своя живот. Мисълта е на Паскал. По моему една от най-великите, изказвани някога. Изплува в съзнанието ми, колчем срещна стар познат. Научих я преди 25 години, когато преподавателката по литература я изписа на дъската като тема за дисертация. Тъй именуват във Франция есетата. Гимназистите пишат поне едно месечно, за да се приучат на rigueur intelectuelle, нещо като мисловна дисциплина. Есетата следват строга схема: увод, теза, антитеза, аргументи, заключение. По тази интелектуална матрица французинът мисли, спори и решава. А българинът?

По стечение на обстоятелствата съм продукт на две образователни системи - българската и френската. Не вярвам да съм поумнял от втората, но че ме промени радикално, е факт. В България зорлем изтърпявах часовете по литература, снишавах се, когато търсеха рецитатор за поредното стихотворение и немеех пред теми от типа "Героичното у Ботев" и "Лиричното у Яворов". Паскал обаче ме заинтригува. Твърдението на Йонеско, че "истината винаги е достояние на малцинството", също. По почина на Жид неусетно поех "по естествения си уклон, но в посока на изкачването", до степен, че днес се занимавам предимно с литература. С което потвърдих на свой гръб твърдението на Паскал.



От години насам всяко лято България преживява хуманитарна катастрофа



Как иначе да наречем резултатите от кандидатстудентския изпит по литература, половината от които са двойки. Хуманитарна катастрофа! Също както гладът и бедствията, невежеството и емоционалната закърнялост са форма на обезчовечване. Езикът има своя мъдрост и ни поднася един и същи термин за мащабна човешка разруха в двата случая.

След катастрофата идва ред на кандидатстудентските бисери: слитъци искрометна неграмотност, която с годините се изроди в дебелашки хумор. В медийната ера недоузрелият зрелостник ползва шанса си да се види по вестниците, ако темата на изпита не му уйдиса. Предава лист с някоя засукана простотия и гледа сеир. Впрочем шумният някога кикот от бисерите напоследък стихна. Масата на невежите нарасна и малцина долавят хумора, когато изобщо го има.

Дочувам родителски ропот, затова да уточня: няма средностатистически ученик, разбира се. Четящите трупат качество, докато невежите помпат бройката. Хуманитарната катастрофа обаче е факт, общата грамотност спада, а породените в обществото реакции са поводът да пиша по темата.

Първа се пръкна идеята



да се акцентира върху българския език в ущърб на литературата,



защото от образованието се искат грамотни граждани, а не литератори. Това предполага и прочистване на учебниците от баласта: разбирай разните там автори и творби. Намирам идеята за грешна по две причини. Абсурдно е да се напасва образованието към невежеството. Призванието му е тъкмо обратното: да култивира. Що се отнася до отделянето на предметите език и литература, то това е рискована операция, като сепарацията на сиамски близнаци. Обикновено тя е смъртоносна. Организмът е общ. Замислените занятия по "четене и писане" няма да повишат езиковата култура, а ще отворят плацдарм за посредствеността. Вместо литературни образци учениците ще сричат незнайно какво. Тъй изучаването на български чрез опростени и практични текстове ще се родее с това на кой да е чужд език. "Джон и Мери имат просторна къща с градина и гараж. Опишете я." Най-подир порочно е да се мисли за хуманитарните предмети по схемата търсене-предлагане. Грамотността е базисна, литературата - луксозна, признавам, но така е на пръв поглед. Потребността от литературата не се поддава на осчетоводяване и по тази логика подлежи на зачеркване. Бистрата мисъл, нюансираният изказ, гъвкавата реч обаче са неприпознатите рожби на литературата. Загърбвайки нея, се лишаваме и от тях.

Ако реформа е нужна, в което спор няма, то тя не трябва да е в снижаването на общия литературен стандарт, а в обособяването на хуманитарен и научен профил в училищата с възможност за избор за учениците. Финансови възражения тук са неприемливи. Образованието е по-важно дори от сакралните магистрали. Инак те ще ни отведат в страната на зловещото скудоумие. Тя вече съществува и крепне.

За начало от програмата по български трябва спешно да се изметат всякакви съчинения с елементи на разсъждение (?!)/, текстопораждащи техники и прочее глупотевини. С удивление открих, че още е живо и "лирическото отстъпление", критически бурен от соцреализма. Тези абсурдни понятия създават димна завеса между учениците и книгите. Мътят главите на педагозите. Убиват предмета.

Облекчената програма по литература би следвало да заложи на прозата. В учебниците поезията трябва да присъства, но не и да се натрапва на учениците. Декламациите морят свенливите, наизустяването е дар божий, който не всеки притежава. За неозарените по рождение, а те са мнозинство, поезията е буфер. Затова четене на стихове да, рецитации - не. По света нерядко причастяването на учениците към литературата минава през часове по театър на маса. Игровата форма освобождава комплексите и внася доза разведряваща несериозност.

Що се отнася до списъка с автори, не ще влизам в дебата защо този, а не онзи. Диви ме обаче как една старица, баба Илийца,



беше нарочена от родителите за душманин



на непрокопсалите им деца. Появи се интернет подписка "Да изпратим баба Илийца на заслужена пенсия". Разказът бил неразбираем, казват. Че и патриотарски. Действително в творбата на Вазов ранен патриотар с непригодни дрехи и наивни мечти има късмета да налети, не щеш ли, на възрастна жена патриотарка, която прави-струва да спаси живота му, но всуе, защото башибозукът го разстрелва залпово в една кошара ден по-късно. Но подобен карикатурен прочит не пенсионира Вазов и неговия разказ за човешкото съпричастие, а води до жални изводи относно днешните родители.

Да пенсионираш автори и творби е наивна свръхамбиция. Литературата сама сменя кожата си, понякога през няколко столетия. Умилителните "деца", които впрочем са най-обикновени "ученици", от това не поумняват. Никой не помисля да изхвърли "прециозния" Молиер, крепостническия Гогол и дори "патриотар" като Толстой от респективните учебни програми. От посегателства върху класиката осиромашава метафоричният фонд на нацията. Да речеш Бай Ганьо спестява много обяснения. Това е езикова икономия. Тъй и с Андрешко, Илийца, Йоцо, Кириак и бялата лястовица. Сигурно и те ще излязат в заслужена пенсия в неясното бъдеще. Когато днешната литература изгази от лепкавия дзифт на претенциозната скука. Но кои сме ние, та да я пришпорваме?

----------

*Авторът е преводач на Ромен Гари, М. Дюрас, Андре Жид, Ф. Бегбеде и др.