С радост забелязвам, че цялата държава се е заела да бори престъпността от всякакъв вид, най-вече - икономическата. Зад всеки ъгъл някой дебне сгода да гръмне с разкритие за смайващи безчинства. Всред всенародния устрем да видим сметката на злите, ще е непатриотично да остана настрана от бъбренето по този жизнен за нацията въпрос. Защото обсъждането засега изостава далеч зад осъждането (всеки буйно псува на "престъпници", трезвите мисли оредяват). А



връзката между престъпност и криза



е от най-обсъжданите в икономическата преса по света през последните месеци. Учудвам се, че толкова малко се пише за тази релация у нас. Особено като знам колко митове и градски легенди обгръщат темата. Дълбоко вкоренено и коренно погрешно е вярването, че кризата увеличава престъпността. Статистиката доказва точно обратната тенденция. Част от престъпленията (напр. срещу личността) изобщо не се влияят от кризисния цикъл. В същинска криза (фазата на рецесия) отбелязваме най-ниските общи нива на престъпност. Известен ръст показват посегателствата срещу собствеността в най-тежката за масовия гражданин фаза на депресията. (Тъкмо сега влизаме в тази фаза: дъното на кризата е минало, но икономиката се съвзема много бавно и много мъчително.) Истински престъпен бум отбелязваме във фазата на растеж. Лема: Бандитизмът следва цикъла на останалите стопански отрасли. Следва първият извод: трудните за стопанството времена, когато всички повече или по-малко сме засегнати от кризисния срив, потискат престъпния умисъл. Не несгоди и реални материални трудности, а



неравенството мотивира нарушенията



на закона. Щом икономиката цъфти, неравенството на възможностите става най-видимо. Някой забогатява, аз не (толкова, колкото ми се ще). Парадирането с богатство става стил на живот, еталон за поведение. Убеждението (особено популярно в източните култури с доминиращи егалитарни, народняшки ценности - като България), че корените на всяко значително богатство задължително са престъпни и че честен богаташ няма, дава добра психическа анестезия за всеки, който замисля да престъпи закона. "Те могат да грабят, аз да не съм по-будала?" А кризата изравнява. Най-богатите губят най-много. Разпадат се на прах състояния, които сме мислили, че струват милиарди. Криминогенното психическо налягане намалява. Митът, че



"депресията усилва контрабандата"



има литературен и холивудски произход, не и икономически основания. Както всяка търговия, така и контрабандата е ударена от свитото в кризата търсене. Гледали сме филми как през Великата депресия процъфтява гангстерската империя на Ал Капоне, но малцина си дават сметка, че не кризата е причината за златния век на мафия в САЩ. Причината е "сухият режим", но той е наложен още през януари 1920 г., далеч преди Великата депресия. Друг е въпросът, че си отива с нея. През 1931 г. специална комисия, нарочена да пребори контрабандата, стига до извода, че държавата е безсилна да наложи "сухия режим". През декември 1933 г. президентът Рузвелт го отменя и така разбива мощната икономическа база на мафията в САЩ. Впрочем през Великата депресия спиртната контрабанда към САЩ (малко, но все пак) намалява, макар тогава да са измерени най-високи нива на алкохолизъм. Изводът е, че глупавият законодател е много по-тежък криминогенен фактор от бизнес цикъла.



Типична "кризисна престъпност"



все още не виждаме в България. Най-характерни в стопански разпад са грабежът и масовата му разновидност - гладните бунтове. Говорейки за грабеж, нямам предвид взломяването на жилища, от което отдавна сме пропищели. Имам предвид набези срещу мандри и житни силози, обири на банки, магазини и т.н. Не Ал Капоне, а Джон Дилинджър, Ма Бейкър, Бони и Клайд са истинските рожби на кризата. И безименните тълпи, които се събират на "гладен бунт", за да ошушкат нечий склад или бакалница, за да се наядат от чуждото. Рожба на кризата е и специфичната идеология на гладната анархия: "Гладът ни дава право да вземем от богатите каквото са награбили от нас". На нея се дължи и робинхудовският ореол на поменатите знакови грабители. Все пак за чест на обществото трябва да припомним, че великите грабители са инцидентни цветни петна на сивия кризисен фон. И макар че в трудни години грабежите, кражбите и бандитизмът нарастват няколко пъти, като цяло престъпността намалява. Сигурен факт е, че



кризата поражда обществена нетърпимост



към престъпния занаят. Не само че под общия натиск на гражданите законодателите втвърдяват наказателната политика и ожесточават полицейските мерки. Тежките следвоенни години и Великата депресия дават изобилни примери за самоорганизирани дружини за охрана от грабители, включително за саморазправа с бандитите. В криза дори просията намалява драстично. Христоматиен е примерът как гражданската нетърпимост буквално помита просяците от нюйоркските улици (но ги заменят "продавачи на ябълки", деца, които "продават" единствената си ябълка уж да купят комат хляб; нещо като нашите улични "миячи"). Днес рецесията (кризисният разпад на стопанството) изглежда преодоляна. Но идиотска е представата, че като удариш дъното, веднага се изстрелваш обратно на върха. Напротив, след рецесията иде по-мъчителната депресия. Кризисните процеси на разслоение и преструктуриране в обществото и в бизнеса тепърва предстоят. Не е зле да имаме идея за характерните им черти.