Езикът все някога се е родил, ерго - все някога ще умре. Нашият биологичен вид, възможно - и нашето племе, сме следователно по-стари от него. И вероятно ще го надживеем. Но последното изречение бих придружил с възклицанието "уви".

Добавям това "уви", защото в езика при хора като мен се съдържат по-големите части от моите радост, възторг, самота; изобщо - живот.

Само че писмената едва ли имат такъв чар или са такава неизменна атрибутика за човека, че пристрастията ми да могат да разчитат на масова споделеност в бъдеще.

В по-високотехнологична среда са ни достатъчни все повече само бегли пиктограми, едни такива зачатъчни символи на нарастващото ни могъщество в опитомяването на средата. Независимо дали крачиш из летище, хотел, сайт или хипер урбанизиран мегаполис, ти стигат все по-малко и по-прости рисунки - магазин, храна, тоалетна, секс, изход... А ако се вярва на митовете и филмите за срещите от "третия вид", то мисълта ще е достатъчна за внушение; реч, камо ли писмена, няма да затруднява сетивата ни. Не си представяте И-Ти или Пришълеца да четат Сервантес, нали...

Мисля тези неща, докато слушам как министър Фандъкова ратува за формирането на добра устна и писмена реч на учениците. Това стана в отговор на желанието на учители и родители да се увеличат часовете по т.нар. "БЕЛ" (абревиатурата означава "Български език и литература").

От време на време бием тревога: учениците са все по-неграмотни. И не само съчиняват като рабфаковци с махмурлук, ами и азбуките взеха да мешат, на кандидатски изпити някои изписват t вместо "т", 4 вместо "ч" и т.н...

Според нея часовете са недостатъчни за формирането на добра устна и писмена реч на учениците, но те не бива да се увеличават, а да се работи върху актуализацията на учебния материал. Тоест, материалът да се преструктурира. Разбрах това като по-малко четива, но повече граматика, диктовки, писане...

Иначе просто няма как да стане.

Нито съм създател на програми, нито титулован езиковед, но не ще спестя един умерен скептицизъм по въпроса. Нашарването на диктовките с червено, разбира се, оказва ефект. То насочва амбициозните към повече упражнения с правописа, а останалите - към повече преписване от отличниците и другаде.

Но съм сигурен, че правилното писане се учи



най-добре от правилно четене



А правилното четене е само когато е интересно. Езиковото богатство, синтактичната виртуозност и правописът се запечатват в паметта много по-трайно, когато това става в контакт с наистина увлекателно четиво, нежели със зазубряне на механики, схеми, правила. Или изпъстряне на бележника с двойки по БЕЛ.

Като казвам четиво, турям в това число и учебника, макар с известно отвращение. Дали това книжище се нарича пособие, дали помагало, дали нещо друго, но то често е неприлично. И мяза на продукт, предназначен за садо-мазо извращенци от някакъв лингвистичен секс шоп. Когато се зачитам в такива учебници, изумен съзирам, че там част от доцентурата се упражнявала в нещо като шампионат по терминологична какофония. Видимо преуспява, постигайки анекдотични апотеози на непроходимостта и безсмислието...

Да увлечем ученика чрез часовете по БЕЛ към хуманитарното е трудно. Съзнавам, че кадрово такъв подход нито е лесен, нито може да стане с министерска реформа. Освен това интересното четиво понякога се превръща в такова за ученика тъкмо след умела сугестия от страна на кадърен педагог или родител. Но педагогът често не е такъв или не чувства достатъчна мотивация. А родителят често отсъства или сам е продукт на съвременната нечленоразделност...

Не съм оптимист. Уверен съм в едно; тъкмо писателското слово е единственият крепител на езика, в който следва да се инвестира повече внимание от страна на академичните стратегии и министерските реформи. Писането и четенето не са начин за изкарване на хляба, не са досаден ескалатор към относително социално благополучие или към академична кариера. Те са най-празничната част от езика; най-добрият учител по познания за живота наоколо, за живота преди, за живота утре. И за нас в него.

Освен всичко останало писането и четенето са най-цивилизованият сегмент от онова, което влиза в парадигмата на всичко, което



можем да наречем "патриотично"



В писмото си до "Ню Йорк Таймс" нобеловият лауреат Йосиф Бродски пише: "...ако езикът, литературата зависеха от външни фактори, отдавна нямаше да ни е останало нищо освен азбуката. И за писателя съществува един-единствен вид патриотизъм - отнасящият се до езика. Патриотизмът на писателя се измерва с това как той пише на езика на народа, сред който живее. Лошата литература например е вид предателство. "*

Четящият повече не просто е по-образован. Той знае повече думи. Следователно може да има повече мисли. И да формулира по-точни неща. По-сложните мисли са повече възможности - да направиш по-сложен ремонт, да размесиш по-екзотичен коктейл, да бъдеш по-симпатично щастлив... Или дори нещастен - но като Паисий, а не като троглодит.

В света има около 6000 езика. Всяка седмица по един от тях умира, тоест потъва на дъното, дето има само музеи. Както твърдят семиотици и езиковеди, към средата на века ще останат около 600 езика. После и те ще намалеят - бързо.

Ако съм сигурен в нещо, то е само в това - на нас, хората от двете страни на четивото, най-важната ни работа е да държим българския колкото е възможно по-дълго над водата. Нито със закон, нито с глоби той може да бъде задържан там дълго - най-ефективен пояс засега си остава литературата.

------

*Сп. "Факел", бр. 8, 2009 г.