Попаднете ли на единствения що-годе цивилизован граничен пункт между България и Турция при Свиленград (този при Малко Търново си е направо допотопен), няма начин все някога да не засечете микробус, натоварен с ябълки. Вместо 100 обаче, бусчето носи 200 кила или бая отгоре. Че митничарите по традиция си затварят очите, може да се установи след разходка из който и да е пазар в държавата, който е залят с турска стока. В продукцията на комшиите няма нищо лошо, дори напротив. Проблемът е, че у нас обикновено попада нещо от средна ръка или далеч под нея. А вина за това в голяма степен имат политиците, които все оставят пролуки в дувара, който уж е прясно иззидан. Тези изводи бяха за пореден път повторени на седмата сесия на Българо-турския бизнессъвет, проведена в Истанбул.

Откакто Шенген поотпусна визовата примка около шията на българина, родните държавници твърде много



се вживяха в ролята на пъдари на европейските порти



До такава степен, че у нас пак влизат контрабандни турски ябълки, нискокачествени облекла и чепици, и съмнителни инвеститори с намерения да осъществяват "сделките на века". Читавото трудно си пробива път, понеже мъчно дават визи, искат купища документи и гаранции.

Идеален пример в това отношение е турската "Пакпен". Под шапката на фирмата от 1989 г. се произвеждат PVC системи за врати, прозорци и ролетни щори. От около година пускат и първата за техния пазар външна винилова облицовка, която е популярна като фасадната боя за много от сглобяемите къщички. Заводът им е на около 750 км от Истанбул, в гр. Коня. Промишлената зона се разпростира на около 30 000 кв. м, 20 000 от които са закрити площи. Годишно отчитат около 40 000 т фирмена продукция. Виниловият сайдинг пък се произвежда в нови промишлени сгради, разположени върху 150 000 квадрата. Профилите им вече са се наложили в Русия и държавите от бившия Източен блок. Пласират изделия и в Близкия и Средния Изток, Азия и Европа. Имат направени споразумения за производствени филиали с Молдова, Украйна, Израел, Египет, Кения и България. Проблемът е, че в България трудно дават визи.



На гиганти не дават визи, а влизат холдинги "на колела"



"Преувеличиха си отношението към европейското съобщество. Казаха им да затегнат границите, те напълно ги затвориха. Това е граница с две страни. Не давай на всеки. Не давай на този, който идва с чантата си, а на хората, които могат да докажат, че искат да работят. Ние не отиваме само с паспортите си. Ние отиваме с всичките си документи. Показваме кои сме. И много съжалявам, че на гиганти не дават. Това е много интересно". Така накратко щрихира пейзажа регионалният мениджър на "Пакпен" Джевдет Йълмаз.

Турските бизнесмени се усмихват снизходително при споменаването на "Джейлан холдинг" - фирмата, която трябваше да построи митичната каскада "Горна Арда". "Вярно, че името му е турско, но това е български холдинг. Партия-холдинг. Трябва да питате Костов за него - за колите и вилите. Тук "Джейлан" не съществува. Или просто се прибира в гаража", коментира Йълмаз прословутите фойерверки около първата копка на каскадата и последвалото зацикляне.

Добре, че отзивите за евентуалния нов играч, каквато може да се окаже "Гама" (италианската "Енел Пауър", която се зае да проучва рентабилността на обекта обикновено си сътрудничи с нея - б.а.) са доста по-оптимистични. Казват, че е изцяло частна, захранва се солидно с еврейски капитали и наистина прави бизнес.

Често обаче



политиците трябва да бъдат понаучени



на икономическо ориентиране. А практиката е показала, че корпоративните интереси се прокарват по-лесно и безболезнено с общи усилия.

Пример в това отношение се оказа новосъздаденото смесено дружество между "Кремиковци" и "Кибар Холдинг". Търговските операции между двете фирми датират от около 4 години.

"Обемът, който имахме преди да вземем това решение, беше около 50 000-60 000 тона годишно. А в най-добрите си години "Кремиковци" е пласирал по 70 000-75 000 т годишно на турския пазар", поясни изп. директор на "Кремиковци" Валентин Захариев след официалното учредяване на джойнт-венчъра.

Уставният капитал на дружеството е 1 млн. долара. 51% държи "Кибар Холдинг", а останалите 49% - "Кремиковци". Целта е на турския пазар да се продават 250 000-300 000 т българска стомана. Смесеното дружество означава по-голям пазар за "Кремиковци". За да постигне планираното увеличение, комбинатът ще трябва да увеличи производството си или да намали износа за Европа. Всичко зависи дали ЕС няма да скръцне със зъби за количествата, които комбинатът сега пласира по това направление.

"Няма да продаваме на по-ниски цени. Единствената разлика е, че ще продаваме през тази смесена фирма, ще канализираме бизнеса и ще го контролираме. Няма да имаме случайни, а обосновани цени, ще продаваме на крайни клиенти или големи потребители, които дистрибутират метала", казват от "Кремиковци".

Следващата им стъпка ще бъде създаването на сървисцентрове и излизане на трети пазари в Близкия Изток, където Турция е с по-добри позиции от България.

Турските фирми имат намерение



да участват активно в търговете за проекти,



които ще се реализират с пари на ЕС - транспортни и еко-обекти по програма ИСПА или земеделските проекти на САПАРД. И те ще имат по-големи шансове за успех от българските. Най-малкото, защото за разлика от родните държавници, които нехаят за малкия и средния бизнес, при комшиите те са с дълголетни традиции. Това лесно може да се установи, ако попаднете дори в едно от стоте промишлени градчета, които са вдигнати край Босфора.

Общото между отделните промишлени, търговски и специализирани центрове не е само наличието на банка, здравен пункт, охранителна фирма и джамия, а и фактът, че държавата е ударила мощно рамо при изграждането им. В миналото нейна грижа са били теренът и благоустройството. Зданията са еднотипни и правени по калъп. Има и изключения - като градчето на мебелите. Там архитектурният акцент идва от пъстротата на фасадите и индивидуално оформеното пространство пред дюкяните, без значение дали трикът е в палмите или калдъръма.

Държавата е отпускала на частниците и дългосрочни заеми с ниски лихви. След финансовия колапс преди около година и половина,



в Турция не дават нито кешови, нито инвестиционни кредити



Това обаче не пречи на предприемачите да се обединят и с общи усилия да вдигнат нова индустриална зона. Държавата им отпуска земята и правото да я откупят в рамките на 49 години. Опрощава им също ДДС и вноските по данък печалба за 3 до 5 години.

"Ние взехме нотариалния акт от държавата след 20-ата година, след като се издължихме за земята, инфраструктурата и строежа", казват от "Итамекс". Под марката "Пуфи" те произвеждат автоаксесоари, калъфи и постелки за коли, които пласират в хипермаркетите, в 7-те завода за производство на автомобили и в автомагазините. Отскоро продуктите им са и на българския пазар и очакванията са да се наложат с доброто качество и сравнително конкурентните цени.

Доста по-напред в това отношение са от "Банат", които от 12 години са в България. Популярни са основно с четките за зъби, за коса и за бита. Продукцията им вече обхваща 180 артикула, които се пласират в 38 държави. В 5-етажния завод с обща площ от 8000 квадрата работят 130 души. С времето работната ръка се оптимизира, тъй като световните тенденции повеляват - повече механизация и високи технологии. Дали и кога това ще се случи и у нас, е рано да се каже. Тъжното е, че в крайна сметка все не успяваме да помирим очарователните страни на Запада и Ориента. И вероятно още дълго няма да се догоним, нищо, че ни дели само една порта.