Цвети Вълнарова по улица "Граф Игнатиев" - много печална. Влачи торба речници и гневна оглежда сергиите с плодове. "Виждаш ли - съска - грозде, грозде и пак грозде, няма връщане." Цвети ненавижда гроздето, защото то "затваряло" лятото. Появи ли се гроздето - край на ваканцията, на плажа, на следобедната "маргарита" и другарското барбекю в къмпинга. Арапя беше адресът на нейното лято и тя правеше всевъзможни комбинации, уреждаше отпуски с някакви магии и успяваше да прекара сезона там. Връщаше се с нейния марков тен "бирена бутилка" и почти веднага изпадаше в лека, безвредна меланхолия - животът далече от морето за нея нямаше стойност. Гроздето беше ненавистният знак, че есента е на вратата и тя го мразеше от сърце - дори като алкохол. И ето сега: този плод е на пазара едва ли не от юни, самата тя от години не летува така разточително, както преди, а лошото чувство е непокътнато, довежда я до ярост - място не може да си намери. Предлагам й, като не понася грозде, да я черпя смокини, но тя ме поглежда свирепо - смокинята и тя "затваря" лятото, не е предпочитан плод. Ех, Цвети, Цвети, млечна царевица не се осмелявам дори да ти спомена. Пече я жената на две крачки, каква миризма, каква съблазън - като в сън от детството. Но и тя е знак от есента, не искам да те гневя повече. Довиждане и нека да е лято...

Цял ден, докато срещна сина на Радко Стоилов, си мисля за Цвети - за нейния унес, за смешния,



суеверен порив да задържи лятото и морето



Кой с ръка на сърцето ще твърди, че са му чужди? Макар че и там времето не спира, макар и край морето животът ни все тъй да изтича...

В една неделна утрин Добруджата избълва на плажа в Албена множество от трудещи се, дошли и те да закачат нещо от курорта в почивния ден. Да се "топнат", с една дума. Настанаха тупурдия и веселба, гръмнаха транзистори, на линията с водата мъже и жени се кикотеха като при гъделичкане. Някаква добруджанка остана да плете под чадъра: бяха й възложили да "пази" децата. Задача почти инквизиционна, защото й носеше само мъки. Тя ту караше с добро, ту ги насърчаваше да си играят на пясъка, ту ги строяваше, ту тичаше да ги вади от водата. Но нищо не се получаваше, дечурлигата се изтръгваха от ръцете й и бягаха към вълните. Накрая пазачката отпусна ръце, предаде се. Последната й примирена, почти плачлива заплаха беше: "Мислете му, ако се удавите!"

Знаменателна приказка увисна във въздуха, дето се казва, завинаги...



Много се смяхме тогава -



простодушната закана развесели плажа.

Толкова години вече, а като се срещнем хора от компанията, все някой ще подхвърли: "мислете му..." Но като погледнеш, отдолу, под голата буквалност, особено в "морето на живота" - всичко си е точно така: мисли му, ако се оставиш да потънеш, ако вълните те залеят. "Изплувах", "ще изплувам" - това са думи от последните години. Когато усетихме дълбината под себе си - защото преди на нашия бряг просто беше плитко.

И, вече извън логиката на есенния ден, на пресечката с "Раковски" се сблъсквам с Мишо, порасналото Радково момче, толкова пораснало, че чак останало без коса. Но като на истински американец това му отива, процъфтяващият му изглед не се накърнява. Радва се на тази почти невъзможна среща, настоява да ме черпи кафе. Мислел да ми се обади, но не сварил досега: една отпуска, за какво по-напред. Осем години не си е идвал в България. Не можел да си го позволи, просто трябвало да се напрегне, за да не потъне. И сега вече "изплувал", струва си да се живее.

Мишо замина скоро след смъртта на баща си, дори дипломата от университета не дочака да си вземе, после му я изпращахме в неговата Аризона. Същата Цвети му бе давала уроци по английски, жалко, че сега се разминаха на косъм.



Този английски му беше най-ценният багаж.



И: сам на света, все едно му беше къде ще си търси късмета. Сега разказва, че голямата му грижа тогава била да настани някъде смешния Радков кокер-шпаньол. Оставил го на една братовчедка и сега, трудно е за вярване, кучето го познало. Толкова се зарадвали и двамата, че настоящата стопанка бурно изревнувала, изплашила се, че Мишо ще си го отведе, а и той наистина си го помислил.

И такива още неща ми разказва Мишо, както и други - за живота си в Америка. Обиколил няколко щата, сега е на север, на половин час от канадската граница. Жена му е словачка, синът му е Ричард - в Щатите е немислимо да го кръстиш Радомир.

Ето го значи Мишо, който израсна "под масата" в нашите кухни и ни веселеше с неподражаеми въпроси. Мишо, който се страхуваше от водата и единствен от децата в компанията сам се пазеше на плажа. Влязъл е в дълбокото и е заплувал. Защото в този наш живот само това помага.

Мислете му, ако се удавите...