В първата половина на XIX столетие почти едновременно възникват пангерманизмът и панславизмът и като понятия, и като политически доктрини. Естествен център на пангерманизма е самата Германия, особено след нейното обединение (18 януари 1871 г.). За ръководната роля в панславизма кандидатите са много.

Чехия претендира от позицията на гранична и "многозаслужила" за славянството и поради относителната си икономическа развитост през първата половина на ХIХ в.

Като основание за историческия си "аристократизъм" Полша винаги взима безспорния факт, че на нейна територия между реките Одер и Висла е славянската прародина.

Като център на идеите за славянско обединение Русия подчертава безспорните си исторически заслуги за отвоюване на грамадни територии за славянството в Сибир и Далечния изток, за славянската инфилтрация в Средна Азия, Кавказ и Прибалтика.

Дори Югославия след Втората световна война изживя своя аристократичен славянски период, черпейки основателно самочувствие от изграждането на уникалната си композитна държава. Точно тази държава, която ни изглеждаше доскоро монолитно издръжливо превъплъщение на най-смелите мечти на Илия Гарашанин в неговото "Начертание" (1844 г.), най-болезнено понесе своя край и поради заглъхването на идеите на панславизма.

Дори ние, българите, след вековете на робството, след десетилетията, в които най-много се нуждаехме от помощта на чехи, словаци, поляци и руснаци за модернизация на стопанството, за развитие на техниката и на науките, през втората половина на ХХ в. все по-високо заявявахме историческите си приноси към славянската писменост и култура.

* * *

През ХIХ и ХХ в. славяно-германските отношения се превръщат в изследователска задача, заемаща наистина особено място в историческата литература. Естествено, най-дискутирани са тези отношения в ново и в най-ново време, като основната част от изследванията засягат в някаква степен панславизма и пангерманизма и като политическа доктрина, и като практика.

Оформянето на националистическите идеологии и политическите течения, които днес бихме определили като съответстващи на "панславизъм" и "пангерманизъм", започва почти едновременно, в синхрон, и не може да се отнесе по-рано от времето на революцията в Германия от 1848-1849 г., а за Русия - от несполучливата Кримска война от 1853-1856 г. Разликите са повече. В своя зародиш пангерманизмът е главно идеология на бюргерите, на търговско-промишлените кръгове. Едва по-късно следва постепенното проникване и сред немското дворянство, сред държавните чиновници и сред военните. Обратно, в Русия идеите на панславизма добиват популярност първо сред дворянството и сред държавните чиновници.

Идеите на панславизма се оформят постепенно, в резултат на "специфичната, присъща на славянските народи черта - идеята за славянско единство и взаимност, която има огромна роля в историята на тяхното възраждане" (Й. Колейка, Прага, 1964 г.).

Ако трябва да търсим руските корени на панславизма, ще трябва да се върнем век и половина назад в утрото на 27 юни (8 юли) 1709 г. до града Полтава на левия бряг на Днепър, когато в резултат на Полтавската битка между войските на цар Петър I Велики и шведската армия на крал Карл XII Русия заедно с обединената на 18 януари 1654 г. с нея Украйна "става една от големите държави, една от великите сили" (по думите на шведския посланик в Москва Томас Бертелман на откриването на изложбата "Полтавската баталия. 27 юни 1709 г." тази година в Държавния исторически музей-Москва). Изградената от Петър I държава може да си поставя нови и много високи цели.

Понятието за панславизъм се оформя допълнително в граничните славяно-германски райони - чрез националните противоречия в Австрийската империя, чрез сложните немско-чешки и унгарско-словашки взаимоотношения. Самото понятие е споменато в близък до съвременния си смисъл за първи път от К. Крамарчик в статията му "Чешко-словашки герои на панславизма в Левоче" (сп. "Таршалкодо" от 14.11.1840 г.).

Пангерманизмът, както и немската националистическа идеология въобще, е трайно пропита с действен историзъм и това е нейна характерна особеност. Ранният немски национализъм има и ярко изразена антиславянска, и в частност антируска, насоченост, която се превръща в устойчив стереотип някъде във втората четвърт на ХIХ в. Понятието "пангерманизъм" се появява едновременно и масово в хода на революцията от 1848 г. и бързо получава широко разпространение като противопоставено на "панславизъм".

* * *

Панславизмът и пангерманизмът се насочват с бързи крачки към своя двувековен юбилей, но, изглежда, с различни перспективи. Днес изглежда, че пангерманизмът никога няма да преодолее разрушителните последствия от Втората световна война. Немскоговорящото население на Австрия и Швейцария предпочита в огромното си мнозинство, с изключение на незначителна част носталгично настроени и дясно ориентирани гласоподаватели, да се самоопределя съответно като "австрийци" и като "швейцарци". Дори обединението на Германия не възроди пангерманизма поради тежките идеологически натоварвания с чисто престъпни практики върху това движение през първата половина на ХХ в. и безжалостното му използване в националсоциалистическата пропаганда и практика.

Незначителните групи етнически немци в Казахстан, Южна Русия, Румъния, Словакия, Полша, Чехия, Франция или Италия нямат потенциала да възродят пангерманизма, а и май никой от тях не мисли днес за това. Страхът от свързването на пангерманизма с ужасяващото практическо приложение на тази идея през Втората световна война, изглежда, завинаги ще погребе идеята за обединението на всички немци в една-единствена държава, която да играе ролята на световен управител, както мечтаеха членовете на Пангерманския съюз (Alldeutscher Verband) в Германия (1891-1939 г., до 1894 г. - Всеобщ немски съюз).

Панславизмът въпреки разделянето на славянските държави в различни, почти противостоящи си военнополитически и икономически блокове и международни организации никога не загуби своята жизненост. Пищни политически погребения на панславизма се организират неколкократно. Маркс, Енгелс и Ленин се отнасят крайно отрицателно към идеята за славянско обединение, поради което поне в СССР за нея не се говори чак до август 1941 г., когато в Москва е създаден Всеславянският комитет. Възраждането на панславянската идея е в очевидна връзка с германското нападение над Съветския съюз и след два Всеславянски конгреса в Москва и Белград веднага след края на войната създадените славянски комитети прекратяват дейността си, преустройвайки се често в комитети за двустранна дружба, а панславянската идея преживя поредното си политическо погребение, също толкова категорично, колкото и предходното. Голямата съветска енциклопедия, която е с ранг на официален съветски документ, обяви малко предсрочно "слизането от историческата сцена" на панславизма.

Всеславянското обединение отново бе възприето по-масово след политическите промени в Източна Европа през 1989-1991 г. Днес изглежда, че славянството е по-разделено от всякога, но всъщност свободата на изразяване и новите средства за комуникация превръщат панславянството в особено движение - без подкрепата на силна обществено-политическа организация, но активно обсъждано и подкрепяно в интернет пространството. Панславизмът не носи ярката компрометираност на пангерманизма и със сигурност ще трябва да чакаме публичното проявление на забелязващата се активност. Въпреки поредното "окончателно погребване на панславянските идеи" (Уикипедия), чието споменаване в края на кой да е текст по темата се смята, изглежда, за задължителен бонтон от век насам. (Следва)

-----------

(Продължение на статията "Втората световна война - най-кървавият епизод в славяно-германската битка за Европа")