Ангел П. ни развесели с коментара на дядо си покрай избора на Рио де Жанейро за град на по-следващата олимпиада. "Голяма часова разлика - угрижил се дядо Славчо. - Ще трябва да я гледаме тази олимпиада по нощите." Дядовият Славчов кахър не би извиквал усмивка, ако не бяха две съществени числа. Олимпиадата в Рио ще е през 2016-а, а самият дядо Славчо тези дни навършва 93. И притеснението му изглежда малко, е, как да го кажем... преждевременно. Но никой не може да си позволи да го утешава, че върху него това неудобство може би просто няма да се разпростира. На тази възраст всеки намек за преходност е крайно нетактичен. И като се усмихват, в такива случаи околните обръщат лица настрани.

Забравих да ви кажа, че дядо Славчо живее сам недалеко от градинката "Св. Седмочисленици" и единствено през зимата, в снега, позволява да му пазаруват, защото е предпазлив към счупванията, които, знайно е, преследват възрастните.



Държи на своята автономност и я отстоява -



помага и това, че фамилията е извънредно многобройна, та дори и да освободи (!) апартаментчето си, на търпеливите потомци се разпределят нищожни дялове - т.е., никой не може да се уреди с жилище. Всички го знаем този дядо на Ангел какъв чешит е и какъв е бояк старец, но с тази загриженост по повод часовата разлика този път ни развълнува.

Покрай възторжените коментари за дядо Славчо (какъв дух, какъв апетит за живот и пр.) някой разказа как в една банка се явил също такъв старовремски олимпиец да иска кредит за преустройство на апартамента си. Показал проект, разрешение от общината. Банкерите се объркали - с времето пенсията му се стопила, а и такъв кредит се връща с години. Човекът написал, че ще изплаща вноските от уроци по... латински, каквито, изглежда, наистина давал. Обяснявал всичко това охотно, любезно и невъзмутимо и въобще не долавял сърбежа, който обземал чиновниците при този невероятен казус. И съвсем очевидно нямал намерение да завлича банката по летален път. Бил чистосърдечно изненадан от интереса, с който го обграждали, но също тъй било безспорно, че се чувствал удобно във времето и пространството и - което е най-екзотичното днес - в собствения си живот.

По света такива сюжети може да се приемат по-естествено, но в България изумяват, да не кажем, че дори скандализират. Да искаш



да живееш естествено, равноправно,

пълноценно до последния си ден,



дори когато си преминал границите на "общоприетата" възраст - това озадачава, пък и изнервя. Примитивният възглед за последната отсечка от живота рядко се разчупва. Държавата го разглежда единствено като период на дочакване на края. Доколкото възрастният човек престава да е данъкоплатец и значи - трябва да бъде пренебрегван.

Някъде четох, че академик Михаил Арнаудов бил силно разочарован, когато забелязал, че престанали да го питат за творческите му планове. Любезничат репортерките и всеки път забравят въпроса: а с какво ново ще ни изненадате? Да управляваш живота си до последния ден, да имаш планове - това е то позитивното мислене, за което американците ни открехнаха и което тъй грубо се проповядва днес. (Преди му викаха социалистически оптимизъм и той беше също тъй задължителен.) А в същото време: никакъв кредит и насърчение за остатъка от бъдещето, чийто срок само Бог знае.

Вече ви писах за словенеца Борис Пахор. Още не мога да се освободя от магията на този жизнен, неудържим човек - книгите му изпълват витрините на книжарниците в Любляна. Няколко от тях, събрани в изящен мукавен футляр, сравнихме по обем и по форма с тухла-четворка. Доста точно и символично, заключихме после: ами той всъщност е строител на нова Словения, не слиза от скелето. Там, на улицата, пред витрината ме обзе неясно страхопочитание, изпитвам го и днес - един



деветдесет и шестгодишен зидар зида живота на потомците си.



Та той именно разказваше за своите планове, разпитваха го непрекъснато. Плановете му бяха банални за писател - нова книга. Аз, продукт на друго общество, и съвсем на друга възраст, изпитвам затруднения да го проумея: откъде идва този кураж да ги започва и тази вяра, че ще ги завърши? Дали не е от това, че когато отвори дума за нова книга, той усеща, че всички вече я чакат?

В същото време доизживяването е една обидна българска норма, която обществото кой знае как е въвело, а властта от десетилетия налага на възрастните хора. Полека-лека им остава единствено правото да бъдат тежест - на близките си, на НОИ, на себе си дори. Всякакви други идеи за живота им изнервят съвременните управници. Напоследък стана ясно защо: периодът, в който българинът получава пенсия, се бил увеличил с 5 (пет) години! И то обяснява идеята да се измести пенсионната граница - също с толкова. Тоест да му се отнеме на стария човек онова, което той е успял да отвоюва от прочутия с ниската си продължителност български живот. Защото с това той докарвал държавата до границата на икономическа катастрофа. Но това е хронично за властта - да й пречи живият човек. Всеки с по нещо, а възрастният - с всичко. Значи някои ценности трябва да ги съхраняваме далече от властта. И да следваме в годините онези, които живеят ли живеят - въпреки нея. Така всеки някак ще избута до своята олимпиада. И всеки в нещо ще участва, в нещо ще е победил. А иначе по нашите земи да имаш планове или дори просто очаквания, е вече някакъв вид безсмъртие...