България още няма официален фаворит за президент на Европейския съюз, а други държави вече си дерат очите кой да бъде - дори преди влизането в сила на Лисабонския договор. Най-представителният пост в Европа, какъвто никога не е имало, сякаш не представлява интерес за нашата държава. Соломон Паси се хвърли да лансира своя патрон Симеон Сакскобургготски, но само заради олимпийския принцип.



В качеството си на цар-гражданин



Симеон би пасвал чудесно на съюз, съставен от монархии и републики. Като полиглот няма да има проблем да се обръща пряко към повечето европейски граждани, а с неясната си речовитост би дал възможност на всеки да го разбира както намери за добре. Няма друг европейски политик, който би се вписал така успешно в мандат от 2 години и половина. Това са точно 912 дни. Като се извадят от тях 100 дни, които се дават гратис на всеки управляващ, остават 812 дни. Специалитетът на Симеон е да обещава просперитет с разсрочка от 800 дни, а след тях ще му останат само две седмици, за които да се отчита пред Европа. Тогава обаче ще му се полага годишен отпуск, така че никой няма да му върже кусур за каквото и да било.

Само един проблем би го препънал да се яви на европейското първенство - трябва да бъде пратен от своя бивш бодигард Бойко Борисов, който днес е министър-председател. Голямото неудобство идва не от неговото лично отношение, което няма как да е много добро заради лоши спомени, а от факта, че обществото изгони Симеон от властта заедно с всичките му депутати и посочи като по-достоен бившия му телохранител. Предложете такава рокада в която и да е друга европейска държава и гледайте реакцията! Едва ли някъде знаят дори как се казват охранителите на премиерите.

България обаче е особен случай и затова й трябва



особен кандидат за президент на ЕС



От протоколни и други съображения е добре да бъде бивш или настоящ премиер или президент. Собствените й ресурси не са големи, защото си няма свой бивш премиер, който да е запомнен с добро и да е бил преизбран. Остава настоящият министър-председател, за когото няма съмнение, че би се справил. Той каза, че му е по-лесно като премиер, отколкото като кмет на София, и съответно ще му бъде още по-лесно като президент на ЕС. В момента обаче тече неговият 6-месечен европейски кредит на доверие да покаже какво може, даден му от шефа на Еврокомисията (ЕК) Жозе Барозу, и докато се издължи на Брюксел, състезанието за европрезидент ще свърши.

Ако потърсим национален ресурс сред досегашните президенти на България, ще опрем до настоящия държавен глава Георги Първанов, защото има предимството, че е преизбиран. Той обаче афишира влечение към енергетиката, каквото показва и номинираната от България кандидатка за еврокомисарка Румяна Желева. Това би представлявало конфликт на интереси във висшите институции на ЕС. Не е удобно да се оттегли току-що заявената кандидатура за енергийния ресор в ЕК и затова по-добре ще е да не се предлага друга, която би влязла в конфликт с нея.

Налага се



да се огледаме за чужд кандидат,



който би ни отивал. Най-широко обсъждан е бившият британски премиер Тони Блеър. Той ни е приятел, защото помагаше за връщането на българските медици от Либия. Но има голям недостатък: представлява левицата, а България тъкмо се отърва от нейното управление. Трябва ни десен кандидат - нищо, че френският президент Никола Саркози, германската канцлерка Ангела Меркел и италианският премиер Силвио Берлускони, които също са от десницата, харесват Блеър. Същия минус откриваме у бившата ирландска президентка Мери Робинсън, подкрепяна от Лейбъристката партия, както и у бившите премиери на Испания Фелипе Гонсалес (социалист) и на Финландия Пааво Липонен (социалдемократ). Ако можеше да прави политически компромиси, новото българско правителство щеше да запази досегашната еврокомисарка Меглена Кунева, но реши да я смени точно защото не е от неговата партия.

Сред десните много напира за най-високия пост премиерът на една от най-малките държави в ЕС - Люксембург - Жан Клод Юнкер. Като представител на политическа сила от Европейската народна партия той е от кръвната група на управляващите в България. Може да бъде представител на интересите на малките държави в ЕС, което също е добре за нас. Но като председател на Еврогрупата, в която влизат само държавите, възприели еврото, няма как да намерим общ език, докато ни държат извън еврозоната против нашата воля.

Не става за изразител на българските интереси и холандският премиер от десницата Ян Петер Балкененде, защото неговата държава най-много настояваше да ни бъде наложена предпазна клауза заради правосъдие и вътрешен ред или поне да се затрудни достъпът ни до Шенгенската зона. Освен това той даде сигнал, че вероятно не би се включил в борбата за поста въпреки медийните спекулации.

Очевидно все още няма кандидат, който да ни допада, и затова вероятно България си мълчи. Тя обаче не е длъжна да чака като мома да й се яви сгоден избор, а може



сама да посочи кого харесва,



защото има равни права с другите държави в ЕС. Откакто е под засилен европейски натиск заради корупцията и организираната си престъпност, тя позагуби приятелите си в ЕС. Чуждите европейски ръководители почти спряха да ни идват на гости и разредиха поканите до българските. Единственият, който през последните 10 месеца не само гостува на нашия държавен глава Георги Първанов, но и го покани у дома си (работни посещения), бе чешкият президент от десницата Вацлав Клаус. С яростната си съпротива срещу европейската интеграция той може да намери общ език само с българския си колега, който от една година се мръщи на ЕС, че ни налага санкции и че уличава държавата в политическо покровителство над негов спонсор, засечен в далавера с пари по САПАРД. Неслучайно ЕС дори изпадна от последното му новогодишно послание. Принудена да избира между общите европейски правила и родната клептокрация, България предпочита да бъде оставена на спокойствие, каквото може да й даде само отявлен евроскептик като Клаус.

Но как да бъде номиниран чешкият държавен глава за президент на ЕС, след като до последно се съпротивлява срещу Лисабонския договор, учредяващ новия пост? Нищо по-лесно, защото е в най-изгодното положение да се пазари. Само той може да заяви: или аз, или никой, защото няма да подпиша Лисабонския договор. И двата варианта устройват България, която няма интерес от засилване на Европейския съюз и съответно на неговия твърде неприятен натиск.