Съобщението на МВР, че е намерена бронзовата статуя на Владимир Димитров-Майстора, е преувеличено. В пункта за вторични суровини в Перник всъщност откриха останки от статуята. 87 парчета.

Статуи у нас се гътат не за първи път, не и за последен. Случаят, така да се каже, изглежда печално редови. Намерили се трима негодници, съчинили план, вдигнали се посред нощ и работата приключила с временен успех за тях и с още един повод за национално униние. (Отишли на 19 септември през нощта т. г. с микробус до кюстендилското село Шишковци, съборили тежката близо половин тон статуя, закарали я до село Земен, нарязали я на двайсетина части, отбръмчали до Перник, накълцали полученото на още по-ситни парчетии и ги продали в пункт за вторични суровини за 1700 лева.)

Сигнала подал собственикът на пункта - Руслан Н. Човекът разпознал произведение на изкуството и обадил в полицията. Хвала на този мъж.

Въпросните херои на идиотския апашлък - Лудия (на 45), Шарана (на 34) и един, даден ни само като И.Р. (на 37), се попрочуха. Едного (Шарана) вече пипнаха, другите се издирват.

Случаят, както вече споменах, изглежда обичаен по тия наши ширини. Защо тогава се занимавам с него ли? Майстора е по башка тема, затова.

Майстора, като всеки човек на паметник, вече не е само художникът Владимир Димитров, а символ. Село Шишковци се гордеят с "Художнико", това е емблемата на селото, още е жива последната останала от моделите му, баба Тодорка. Селяните проявиха трогателна покруса от загубата и се заловиха да събират



по 10 лева, за да възстановят



изработената от Елица Георгиева статуя. За повечето от тях 10 лева не са нищожна сума. Намериха се и фирми, които изявиха желание да дарят пари за цялостното възстановяване, така че и музеят да се ремонтира.

Ето това е поводът. Приживе големият ни художник, живял в Шишковци към 30 години, е бил гледан от многолюдното село като чудак, но свой чудак, жива местна забележителност. Обичали са го - и не само затова, че е плащал на моделите по 2 лева (немалко за онова време). Често е давал на селяните пари и така, а самият той е живял скромно.

Осанката му е на жрец или луд, високата му белобрада фигура и странните му занимания дълго време са били обект на колеблива емоционална реакция - от насмешка до страхопочит. Майстора е успял да извоюва уважението на Шишковци за цели десетилетия съвместен живот и в случая това уважение ме занимава повече от мястото му в световната ранглиста на живописта, защото е показателно за възможната симбиоза между току-що излезлия от отоманската културна нищета народ и новите му авторитети в областта на високото художество.

А знаем, че авторитети у нас оцеляват най-трудно. Били те политически, научни, културни... Омаскаряването и принизяването им е национален спорт, швейкоподобен е автентичният български дух и това е както неговият чар, така и - в големи количества - неговата прокоба.

Да накълцаш Майстора за пари е само битовата част на нещата.

Да накълцаш Майстора, който и да е той, в един по-широк план е племенна радост, национална особеност!

Да накълцаш Майстора е не само мимолетното удоволствие на комплексара, но и ежедневно, освобождаващо напрежението упражнение - в духовен провинциализъм.

Да накълцаш Майстора е утеха за цялостната несрета, национална садо-мазо игра зад високите дувари на културния изолационизъм, алиби за собствената негодност.

Че къде са ни непререкаемите национални икони? Трябват ли ни такива? Ние едва се търпим приживе, защо пък ни е



да се уважаваме post mortem,



би измърморил този наш национален дух.

И, о, чудо - пробив в системата. Бисера Йосифова разказа как на една скулптура край Националната художествена галерия най-редовно боядисвали брадата зелена. Сътрудниците през ден, през два излизали с парцалите да я чистят. Накрая се оплакали в полицията и след време пипнали хулиганите със спрейовете.

- Защо бе, момчета, цапате художника? Какво ви е направил Владимир Димитров-Майстора, та му боядисвате брадата? - попитала тя.

- Аа, ама това Майстора ли бил? - изненадали се хлапетиите. - Ние мислехме, че е Димитър Благоев.

Повече камъни по племето си по тоз повод не ща да хвърлям, въпреки че пернишките негодници дават добър повод. Нашето племе си е наше, добро-лошо, това е. Друго нямаме. В случая с нарязания паметник в Шишковци то се държа достойно.

Иначе нашето племе се състои от около пет процента народ, който се вълнува кой е турен на паметник, дали е точният човек, или е неправилният, от около 5%, които се вълнуват дали това нещо на постамента не може да се паланджоса в потайна доба и евентуално сдаде в пункт, та да се вземе некой лев за ракия и салам, и от около 90%, които не биха посегнали, но си имат достатъчно грижи покрай сметките, болестите, работата и оцеляването, за да мислят за символики.

Процентите може и да бъркам, но защо тачи Шишковци "Художнико" знам - далеч не само за картините му. А за житейския пример. То е и поука за нашите нови авторитети, ако искат добра памет.

- Чедо, какво да ти кажем за Художнико, редко се ражда такъв човек като него - много добър и много умен, много съзнателен. Обичаше бедните, уважаваше ги и все им викаше - да работите, да се трудите - и им даваше пари. Ама мразеше пияниците и айманите...*

-----

Из спомена на баба Тодорка, днес живееща в с. Невестино, позирала на Майстора за "Момиче с грозде" и "Момиче със слънчогледи".