Наскоро в испанския институт "Сервантес" участвах в една дискусия за езика. Само че езикът е такова нещо, че заговориш ли за него, заговаряш за думите и смисъла. А заговориш ли за смисъла, стигаш до въпроса що е зло, що е добро и струва ли си да се тегли тигел между тях, след като е толкова лесно да зовеш към доброто за добър хонорар, докато се радваш на злото за пари.

Та ме провокира интересът на един младеж, предизвикан от разговорите. Ще си изгубим ли езика един ден, както си губим моралните ориентири, и ще ни удави ли порнографията в преносния смисъл, както ни дави в прекия? Да я забраним ли? - нещо такова долових в настроението му.

- А кой съм аз, един обикновен човек, та да забранявам порнографията? - попита реторично публицистът Диего Карседо, председател на Асоциацията на европейските журналисти. - И откъде накъде аз ще решавам за другите какво е правилно и какво не?

Беше прав; комуто се даде власт да забранява, най-често свършва с това, че забранява да го критикуват, докато е на власт. А на власт охотно би си стоял до живот.

И все пак, все пак... Какво да правим с лошите неща? Усетих твоето неудовлетворение. Неудовлетворението лесно поражда хаос в главата, предизвикан от триумфа на порока в царството на всепозволеността. Само че такова настроение може да породи и друга беда - лесен и, не дай боже, масов копнеж по диктатурата.

Щото хаосът ни бомбардира с подходящи новини нон стоп.

Четеш примерно как някой си чевръст и сръчен нащракал с мобилния тайни снимки на новородената Бербатова щерка. И веднага ги предложил на наш вестник срещу 5 хилядарки. Предложил ги е сигурно и другаде, и търг би направил, защо не. Все някой ще купи. Човекът просто иска да спечели, кой не иска.

Четеш и за другиго едного, пак нашенец, емигрант, който се прочу внезапно. Дай боже всекиму, както се вика. А се прочу нашият поради това, че се сдругарил през една случайна и наглед обикновена вечер с двамина гейове в чужбински гей-бар. И отишъл с новите аверчета в скъпата им бърлога, сигурно за да се излибят в тройка. (Че няма да четат Кнут Хамсун я, уместно е да ме поиронизираш тук).

Само че поради случайно стечение на обстоятелствата единият от гейовете не само се оказал прочут музикант, ами



имал нещастието да умре



тази същата нощ. От сърдечен удар ли, от дрога ли, от възпаление на белите дробове ли, от любовна мъка ли - така и не разбрах. Не проявих настойчивост в любопитството си. Нашият човек обаче тутакси решава да направи от това пари; поисква много хиляди евро, за да разкаже. Тоест, да разкаже за ласките и смъртта пред любопитното човечество (то очевидно е по-жадно за знания от мен).

Един вид пилето на богатството кацнало на рамото му, а то, знае се, каца веднъж. Дръж, братко, скуби, Георге - за кратко каца! Сетне хврък, няма го, отлетяло...

Тук е най-лесното да си кажеш - простотия българска и да си припомниш оногоз, който открадна мъртвия Чарли Чаплин от гроба. Дай обаче да не правим това. Нашенците сме като всички останали по широкия свят, само малко по-бедни и комплексирани, може би поради това по-жалки.

Не ние сме измислили жълтата преса, не ние сме измислили разврата. Дори секса не сме измислили ние. Само ползваме тези удоволствия по един по-нерафиниран начин, затова на моменти сме по-удобни за сарказъм. Но позволи ми да те попитам - а рафинатът по принцип качва ли моралния статус? Повдига ли нравствения рейтинг на безобразието, ако го сипваме с голяма лъжица? Жълтата преса не я ли храни интересът на жълтите хора? Жълтото не дреме ли у човеците, чакайки катадневно пробуждане? Ето виж случката по-нататък - доброто възпитание и покрусата накараха семейството на Гейтли да не покани нашето момче на погребението, понеже Джорето искало да продаде трагедията на таблоидите... Но доброто възпитание там ли свършва, където почва любопитството? А понеже сигурно те мъчи известно любопитство - самият о`бозе отишъл си мъченик Гейтли, както и брачният му партньор (забележи, официално венчан с него, там позволяват тез обвързвания пред Бога и мирозданието) - та как така са се решили на тройка със случайно момче студентче от бара тез двамата? Това съвсем



в реда на любовните и семейните неща



ли е при тях, или малко навън излазя?

Аз, да ти призная, бих се леко попритеснил, ако с мойта, таквоз, любима, вземем и студентче с нас за през нощес... (Ако е студентка, по-малко се бих притеснил, признавам. Шегички.)

Този веселяшки живот, разкрил внезапно някои особености пред нас само защото Гейтли умря, очевидно е ежедневие за голяма част от музикалния, дипломатическия и кой ли не елит. А елитът е винаги интересен за останалите, защото е обект на подражание, завист и обожание. Чудно ли ти е тогава, че нашето момче е пожелало да се отърка с някои свои части о елита, а после гледа и да припечели?

Не е чудно. То играе по правила, които не то е измислило.

Само че игрите, друже мой, всеки си избира сам. Има игри кални, игри смрадливички, както и игри, в които това, което пътеводи своите вироглави пионки - човеците, е чест, или мисия. Помпозно звучи, но не виждам по-подходящи думи. Избираш си. Както 16-годишната ученичка Саманта от Австралия си избра да опита самотно околосветско пътешествие с яхта. Ако не си излизал с лодка в езерото "Ариана", да ти кажа - във водата е трудно. Особено в по-голямата. Клати, духа, понякога подмята, понякога се давиш.

Всеки си избира играта, всеки си избира морето. Сам.