|
27 Октомври 2009 07:53
В ПРЕИЗПОДНЯТА НА ОМРАЗАТА
Искам да направя уговорка – не седнах да пиша, защото ме нападна побесняло псе и трябваше да извадя бодли за самозащита. Наясно съм с пълнотата и празнотата на националните ни митове и клишета. Познавам достатъчно български текстове, които са безпощадно критични към своето. Знам колко важен е чуждият поглед и интерпретацията отвън за самопознанието ни. Не бленувам умилителни и възхитени европейски погледи. Пиша, за да споделя усещанията си след злощастната си среща с един текст, който зове себе си жанрово „роман”. Постмодерно всеки може да нарече творението си както му дойде. Обаче романът „Апостолов” на Сибиле Левичаров /АТЛАНТИС КЛ, София, 2009/ демонстрира не просто агонията на романовото разказване, а на човека във възможността му да бъде богоподобен и да обича някого/нещо. Сибиле Левичаров изчерпва и представите ни за жанра, и читателската ни толерантност. Ако тя мрази с лекота, аз се насилих да дочета творението й. Мисля, че не само българският читател ще се изживее в ролята на жертвения козел отпущения, който трябва да понесе личностовата акцентуация на пишещата /в множество интервюта тя потвърждава подозренията ни, че автор и повествовател в този текст са тъждествени/. Провокирана съм и от едно нейно твърдение в интервю: „Не познавам друга мотивация за писане освен омразата”. Почувствах се разфасована, транжирана, минала през мелачка от погнуса, презрения, ненавист, злоба към всичко българско. Затова пиша.
Разпадът на човешката душа от омраза не е нов сюжет в литературата, но може би за първи път чета нещо, вдъхновено от омраза. В думата „вдъхновен” има дъх – Божието присъствие в нас, когато нещо творим, но Сибиле Левичаров явно е обладана от демоните на омразата и сега, маскирана зад гласа на водещата повествованието, се вози на задната седалка като едно същество, сътворено от пръст и вода, но без душа. Книгата й настойчиво търси отрицание не само на направеното от българите – без значение дали е в мита, в историята, в соцминалото, но и на направеното от Бога. Търсено е оскърблението, обобщенията са сприхави и безотговорни. Няма нужда тя да ми казва колко е грозно около скапани заводи. И Германия не е изглеждала по-красива след войната. Който не е живял социализма, може много неща да каже. Но да виждаш противни ждрелата, полето, морето, небето, горите, полята… Ако знае Бог какъв некадърник е! Не е възможно да е толкова изчерпан съвременият човек, че да открива хипнотична наслада в циничната саморазправа – с мъртвия баща, с нелюбезното нему отечество, със спаружените корабокрушенци, които населяват тази отчаяна държава.
За да оправдае авторката собственото си ожесточение, всичко българско е подценено и обезстойностено. Колективният ни портрет е сглобен от една самозадоволяваща се реторика на отхвърлянето и профанирането. България е най-ужасното място на света, обезчовечената периферия на Европа, българите са изметът на Европа – космати, миришещи на чесън, недостойни, глупави, грозни, неморални. Жените са курви, мъжете - брутални. Предразсъдъците и предубеденостите лепят етикети, хвърлят върху лицето кал и обиди. Проекциите на собствените недостатъчности са ответни реакции, спасения, дистанциране; наказани са корените. Неразтоварената агресия към бащата е пренесена към родината му, загърбени са всякакви културни табута. А има и други възможности за защита освен омразата. Бащите умират, но родината – никога. Поне за нас, българите, е така. Наличието на родина е архетипна необходимост. Родината я губим, бягаме от нея, обичаме я тайно и въпреки собствените си потресения и отчаяния, но не тъпчем с крака върху бащиния гроб. Почитта към мъртвите е универсален белег на човешкост. За дъщерята ранната смърт на бащата, този глупав българин, е шанс на съдбата, слава богу!, не е имал време да инфектира децата си с българските си фантасмагории. А самият той принадлежи към недостойните да бъдат изцерени. Това отсъжда Левичаров за бащата – разкапано създание, една мекушава, себелюбива амеба, която се разтреперваше при най-дребното натоварване във всекидневието.
Продължавам да мисля защо е избрала това заглавие. Румен Апостолов е решил да покаже на двете сестри съкровищата на България. Бедни ми Румене!, както възкликва возещата се отзад, та те са само в българските мозъци. Един българин в ролята на Вергилий из българския ад, само дето Сибиле Левичров не е, за съжаление, Данте. Пътуващият човек е свръхважна фигура в литературата, около тази тема – още смисъла на пътуването и завръщането. Любопитството на пътуващия човек тук е умъртвено от предпоставена, предзададена, неконтролируема, епопейна, избухваща като гневни фойерверки омраза. Признанието е още в самото начало:„Самата дума „България” /…/ предизвиква пристъп, който за секунди помита всякакъв разум. Омразата към бащата и омразата към страната са преплетени и се подклаждат с непрестанно упорство. Книгата внушава, че българинът или потомците му се завръщат единствено мъртви или мразещи. Завръщат се в една карнавална процесия, самата пародия на пренасяне на свети мощи и то по волята на някой друг българин, който не знае как да си похарчи парите. Аз обаче си спомням завръщането на внуците на Джон Атанасов, вълнението им, че дишат въздуха на великия си праотец.
Вероятно Сибиле Левичаров мрази и българските си читатели и аз съжалявам, че си загубих времето, оказвайки внимание на нечовешките й напъни да ме удави в презрението си. Записах си един пример за климакс, ще го дам на учениците си: Гадост. Угнетителна гадост. Всесилна гадост. Народна гадост. Има още един взрив: Груба гадост, некадърна гадост, коварна гадост, противна, изнудваческа… Левичаров се е качила над Шумен, преживява историята ни и повръща словесно пред паметника „1300 години България”. /И на мене ми се гади от разни европейски неща - гилотини, инквизиция, кориди, клади, на които горят хора и книги, ксенофобия, неофашизъм, дискриминация, педофилия…/. Садистичният й патос се излива и върху роднините, приятелите, близките, сестрата /тая романтична дрисла/. Повествователният глас като че ли е на робот, програмиран от някой злодей да бълва отрова. Похабени са реторическите умения на разказващата, увличащите разсъждения върху човешкото, отдаващите й се езикови игри. Тя ме кара да разградя и себе си като читател – едната ми половина да се гърчи под камшиците, другата да се наслаждава филологически. Има ли всъщност право писателят да издевателства над читателите си?
На места текстът буквално срива историческия ни имунитет срещу омразата. Българинът векове е обитавал контекст на враждебност на сърби, гърци, турци, румънци /балканската ни орисия/ и си е изработил техники за справяне с травмите, но такова посегателство не бях преживявала, отровата се оказа предозирана. Разбрах, че предците ми са кютюци, че България е смехотворна, ужасяваща, тъпа и лоша страна, че обитавам един спарен от влага лисичарник. България вони – на клозет и евтин одеколон. Споделени са интимни мисли като тази: желанието ми да се присмея на българите се разпростира и върху техните кучета. Оскърбеният човек трябва да бъде направен непривлекателен, за да оправдаеш собствената си агресия. Швабската баба е прекрасна, а българската бабишкера е с писклив глас, а най-лошото от всичко е миризмата й: розово масло, камфор, гнилост. Всичко е оперетно, действията на Ботев са чудесен материал за филм или комедия. От Велико Търново я впечатлява /защо ли?/ единствено скалата на екзекуциите. Светът притихва пред българските гласове, само Сибиле Левичаров мистериозно и истерично оглушава. Разбирам още важни неща за себе си - спешно трябва да се лекувам от българската болест – потайност и заговорничество, да спра да люпя семки и да се обличам с курвенски парцалки втора употреба /но нали те идват от Европа!?/.
Сибиле Левичаров ми е обявила война, тя ме линчува, а аз нищо не съм й направила! Да се отбранявам, да нападам? Нито едното, нито другото. Нито пък се чувствам победена от изблиците й - неадекватни пристъпи, съпроводени от копролалия. Подарявам й една мъдрост на нашия народ – не хвърляй камък в рядка кал /има и друг вариант/, ще те опръска. Мъчно ми е, че като човек, който се занимава с литература, трябва да окачествя един текст като екскременти на човешка душа, да бъда агресивна в думите си. Ако това е представителен, според съвременниците ни в говорещата немски език Европа, текст /все пак „Апостолов” получи толкова награди!/, питам се дали е приключило покаянието на германците след ексцесиите на нацизма, защото това четиво нито иска прошка, нито дава прошка. Дори и на мъртвите. Напротив, то манипулативно очерня цял народ, тъпче садистично върху чувствата му, разстрелва хладнокръвно и безотговорно с думи. И този разстрел аплодират немскоезичните медии и литературна критика 64 години след края на Втората световна война! Известно е, че когато жертвата се превърне в палач, той става ненадминат в жестоката си саморазправа с други жертви. Смятам, че такъв е случаят и със Сибиле Левичаров и нейния „Апостолов”. Личен катарзис на гърба на отчаяния ни народ и ужасната ни държава. Четивото ме връща половин век назад, виждам я как напъхва тъпия ни народ в газова камера и въздъхва облекчено. Пожелан ни е почти Страшен съд: Метлище е нужно тук, голямо метлище за голямо метене. Небесно метлище, с километрична дръжка и цялата от стомана, за да измете платото, върху което тоталитарната скулптурна мисъл е увековечила насилствено наложената ни история. Връхлита ме непоклатимата авторова логика: понеже българите сме черни и космати, сме и лоши! Затова – заслужаваме съдбата си! Сибиле Левичаров е решила да пренареди и културната ни памет с твърдения като това: Османското владичество е най-доброто, което някога се е случвало на българите. На кой нормален човек би му минала мисълта, че най-доброто нещо, което се е случило на евреите например, е Холокостът?
Книгата удря по базисни за всяка култура неща – езика /най-отвратителният език на света/, храната /удавен в лошо олио буламач, сиренето върху салатата е гъмжило от бели червеи, хлябът ни е подобен на талашит/, антропологични и расови характеристики, стереотипи, културно наследство /българското изкуство на 20.век е отврат, и то без каквито и да е изключения/. Тъжно ми става, симптомите са тревожни, съчувствам й, защото с такъв товар не се живее. Във варварския за нея български 9.век българският писател Константин Преславски казва: „Голи са всички народи без книги”. Още по-голи са народите с книги като „Апостолов”, защото голотата е алегория на бездуховността. Във времето на постмодерността отрицанието и съмнението във всичко са доминантен белег на /пост/човека. Без да се имам за постмодерен читател, дълбоко се усъмних в етоса на тази авторка, проблематично стана доверието ми в професионализма на немската критика, която освен да лансира един литературен продукт, би трябвало да има и други отговорности – да формира читателски вкус, обществени нагласи и не само това.
В интервютата си Левичаров навсякъде твърди, че в романа си умишлено борави с преувеличения и хиперболизации. Хиперболата е тропова фигура, при която значението на знака се променя, защото означените характеристики придобиват по-големи размери. Хиперболизацията цели повече изразителност и по-силна емоционалност. Аз откривам в нейното писане единствено автентична свръхомраза, излезли от контрол чувства, словесна агресия, провокирана от непреодолените фрустрации от детството. Неконтролираните импулси натрапват определено отношение, читателят е лишен от собствена интерпретаторска свобода. Разобличаването на нещо негативно трябва да освободи пишещия от него, да отвори за нещо важно очите на четящия. Хиперболата цели отрицанието, посрамването, отхвърлянето от позициите на някакъв идеал. В тълковния речник на авторката думата идеал явно е дефинирана по странен начин. Каква ирония и какви остроумия? Трудно осмислям етически присмехът й над отчаяни и мизерстващи хора. Припомням си идиотския смях „над народни свети жертви” на псевдопатриотите от „В механата” на Ботев. Много тъжна автотерапия си прилага Сибиле Левичаров – преработва травмите си, мразейки българите. Ако перифразирам оперетния поет революционер – себе си, сестро губиш, тия глупци като мразиш…
Изключително лесен е отговорът на въпроса й кой демон ни е юрнал да преброждаме надлъж и шир страната на баща ни, която така многословно ненавиждаме. Това е демонът на омразата, нетолерантността, високомерието, отмъстителността, самодоволството. Пътуването й можеше и да не се състои, жалко за бензина. То не я променя, не води до себепознание, още по-малко до познание на другия свят. Нито пък на мен нещо ми казва този страничен поглед. Пътешественичката отнася от България още вкаменелости от омраза и „вдъхновение” за един текст, който отблъсква с фанатичното отдаване на злобата. Не си и помислям, че европейските ценности са само в главите на мечтатели идеолози и че всички германци споделят това отношение към българите. Европейските ценности не са дадености, а нещо скъпоценно и крехко, което заедно трябва да градим и пазим.
В тайните градини на душата си всеки отглежда и много буренак. За сетивата няма доктори, градината сами си я плевим и поливаме. Или я оставяме на омразата и заживяваме с пустините в себе си. Любов, радост, милост, съпричастие, прошка, толерантност? Не са абстракции и не можем да лишим душите си от тези опори дори и в постмодерното общество. Да обичаш да пръскаш отровата си изотзад, никак не е добродетелно. Не е лошо поне от време на време да чуваме и божествените брътвежи. Бог не изоставя никого, дори и заблудените, пожелали самотата на омразата и озлоблението. Трябва ли да припомняме подобни неща на човек, завършил религиознание?
Цонка СТАНКОВА
|
, в които действието се развива в мрачно соцминало. Същата пазарна ниша. 
