Общините са големият губещ от икономическата криза - те първи влязоха в нея и последни ще излязат. А големите общини пострадаха повече в сравнение с малките.

Общините получават приходи в бюджетите си предимно от имуществени данъци, т.е. данъци, които имат за база недвижимите имоти на гражданите и фирмите, а републиканският бюджет се пълни от данъци върху доходите и оборотите (ДДС). Фактът, че първо беше свит пазарът на недвижими имоти, обяснява защо най-напред намаляха приходите в бюджетите на общините. Това се усети още в средата на миналата година, когато дори някои икономисти твърдяха, че кризата може и да ни отмине, а политиците се чудеха дали да я признаят или не. Когато се сви кредитният пазар и реалната икономика започна да изпитва затруднения, намаляха и приходите в бюджета на държавата, но това стана чак към края на 2008 г.

Всеки икономист знае, че инвестициите в недвижими имоти са изпреварващ показател, който показва как ще се развива икономиката на една страна - ако се забелязва тенденция на нарастване на инвестициите в имоти, това означава, че и брутният продукт ще расте, и обратно. Намаляването на покупко-продажбите на недвижими имоти и оттам на приходите в общинските бюджети през второто полугодие на 2008 г. трябваше да бъде ясен сигнал за управляващите, че кризата предстои. Излизането от нея ще стане по обратен път - първо ще се стабилизира реалният сектор с цената, разбира се, на фалити, преструктуриране на икономиката и преквалификация на работната сила. След това банките ще започнат да дават кредити на икономически стабилните, но те ще бъдат все още с висок лихвен процент. А общините ще трябва да почакат, докато гражданите и стопанските субекти реализират достатъчно доходи, за да започнат отново да купуват недвижимости. Тогава чак ще спаднат и лихвите, тъй като ще се раздвижи и пазарът на ипотечни облигации.



Как може да се помогне на общините в тази ситуация?



Ако кризата продължи дълго, има опасност те да спрат предоставянето на определени услуги и както практиката показва, това ще са първо дейности в областта на културата, социалните услуги, поддържането и изграждането на инфраструктурата. Начинът е един - да се атакуват не симптомите, а причините, т.е. няма нужда да се помага с повече субсидии от държавата, а да се промени данъчната политика и общините да започнат да получават средства не само от тухлите и керемидите, сглобени под формата на къщи, апартаменти, хотели, халета и складове, а и от това, което става вътре в тях, т.е. от икономическите резултати и стопанските обороти, реализирани от икономически активните субекти. У нас това не само че не се случва, но делът на общинските приходи, отнесен към БВП, постоянно намалява - от 7.7% през 2002 г. през 2008 г. той е 7.3%, докато за същия период в страните от ЕС този дял се е увеличил от 10.9% на 11.3%. За сравнение румънските общини получават приходи, възлизащи на 8.9% от БВП, а датските - 32.7%.

Освен че намаляват възможностите на българските общини да генерират собствени приходи, относително



намалява и размерът на субсидията



за онези дейности, които се осъществяват в общините, но се заплащат от държавата - образование, здравеопазване, заплати в детските градини и социалните домове и др. Държавните стандарти за тези т.нар. делегирани държавни дейности значително изостават от темпа на нарастване на цените, а на всичко отгоре и не бяха отпуснати на 100%, а само на 90%. Това принуждава общините да дофинансират тези дейности с и без това недостигащите им собствени приходи. Това най-често става под формата на ремонти на училища и здравни заведения, закупуване на здравна апаратура, назначаване на персонал за сметка на местните приходи и др.

Споделянето на част от данъчните приходи на държавата, формирани не на имуществена, а на икономическа база, трябва да бъде съпътствано с преструктуриране на общинските услуги. У нас някои чисто общински дейности като общинските училища, детските градини, социалните услуги, пожарната безопасност и др. са държавна отговорност и макар да се осъществяват на територията на конкретни общини, всяка от които има своите специфични особености, те се финансират от държавата. И, разбира се, общините нямат нищо против това, но не защото така е правилно, а защото те самите нямат пари за тяхната издръжка. Какво общо има пожарът в София с пожарната команда във Варна например, за да бъдат финансирани по еднакви критерии централно? Ако на общините се предоставят достатъчно средства за издръжката на тези дейности, то и тяхната ефективност би била по-голяма, защото ще се управляват от заинтересованите ползватели на този вид публични услуги.

А защо твърдя, че големите общини пострадаха от кризата повече от малките? Ами много просто - защото в малките по-голямата част от бюджета се формира от държавни субсидии, които, макар и недостатъчни, са гарантирани на 90%, докато общините с по-голям дял на собствените приходи не получиха от някои местни приходоизточници и 50%. Това най-вече се отнася за приходите от продажба на общински парцели, жилища и други сгради, които не само че не се търсят, но и вече значително намаляха, както и за приходите от сделките с недвижими имоти между фирми и граждани, които се свиха заради кризата.

Проблемите на големите общини се задълбочават и от



несправедливото разпределение на грантовете



за финансиране на проекти по оперативните програми. Общините са разделени на две големи групи - 178 малки и 86 големи, като в рамките на съответните групи получават средства до определен размер, например по 5 млн. лв. за пътна инфраструктура или по 6 млн. лв. за ремонт на училища. Само че разликата вътре в тези групи по отношение на брой население, брой училища, дължина на улици, ВиК мрежа, брой социално слаби, потребност от места в детските градини и т.н. е в пъти. Така едни общини с получените средства решават изцяло или поне в голяма степен своите проблеми, а за други това са капки в морето. Нека припомним, че малките общини имат възможност да ползват средства и от програмата за развитие на селските райони. На практика това е дискриминиране на гражданите на големите градове. Политиката за градовете като локомотиви на развитието, които трябва да увличат и облагородяват околните територии, остава само лозунг. Да не говорим пък за постигане на целта "кохезия", т.е. изравняване на условията между големите и малките - засега тя се проявява само под формата на влошаване състоянието на големите градове до нивото на малките населени места.



Митът за икономически силните големи градове,



които няма да бъдат засегнати от кризата в степента, в която тя ще се отрази на малките и слабите, трябва да бъде заменен от един трезв поглед за реалните проблеми на една силно урбанизирана територия. Урбанистиката е в основата на съвременната наука за регионалното развитие, тъй като голямата част от населението на Земята живее в мегаполисите. Проблемите с жилищата, градския транспорт, чистотата, водоснабдяването, електроснабдяването, газоснабдяването и т.н. са специфични за големите градове. Ето защо те трябва да защитават своите интереси и един от начините за това е по примера на Франция да се създаде Асоциация на големите градове. Тя не трябва да се противопоставя на малките общини, "придърпвайки" за себе си повече средства, а да подсказва пътища за решаване на специфичните проблеми на големите общини и градски агломерации.



* Авторът е заместник-кмет на община Варна.