Споменавал съм и тук учителя ми Доньо Дянков, един необикновен човек, запазен и до днес в съзнанието на своите ученици - вече възрастни жени и мъже, сторили куп оценки и преоценки в живота си. Имах късмет да го срещна в училището на крайния квартал поради нелепата, а от друга страна, зловеща процедура на тогавашната власт - преместиха го от едно училището от центъра, защото там станал много популярен. Имаше такова правило тогава - да се вземат мерки срещу даровити или просто успешни хора - който не е с нещо изпъквал, той не го е изпитал. Но мисля, че точно тези "мерки" се оказаха житейският ни шанс. Получихме повече, отколкото съдбата ни бе предвидила първоначално. Мисля дори, че ако някога съм усетил ясно нейната намесата, то ще е точно в това. Тя се погрижи за нас, като ни срещна с истински достоен мъж - навреме.

Изкушавам се да разкажа още малко за него, макар да започнах заради нещо друго. Беше овладян, респектиращ човек. И в същото време - всеотдаен. Възрастен - след нас изкара само още един клас. Беше трудно време, повечето от съучениците ми носеха от вкъщи семейни книжки за бедност, получаваха безплатна закуска - кифла от черно типово брашно и канче изкуствено мляко. Даваха ни да опитаме - много вкусно беше. Два пъти в годината, през есента и напролет, родителите ни предаваха в училище



"дрехи за бедните деца".



Учителят ни измисли помощите да се разменят с едно друго училище, за да не разпознават някои от нас палтата на по-големите си братя и сестри върху гърбовете на другарчетата си. Спомням си, че татко беше като ударен от гръм. "Гледай го в очите този човек - заповяда ми той - и всичко ще научиш от него."

Вечер преподаваше на възрастни - имаше кампания срещу неграмотността. На нашите чинове сядаха родителите на деца от класа. "Старай се повече - смъмри той веднъж Г. - баща ти пише по-добре от теб." Бащата на Г. беше боклукчия, много едър, кокалест човек, който сам гледаше дъщерите си. Понякога идваше с огромна тежка каруца, теглена от също като него едър кокалест кон, и вдигаше купчината смет край училищната ограда. След много години Г., директорка на детска градина в Плевен, ми довери, че за първи път изпитала страхопочитание към баща си, когато учителят го похвалил "за онзи пусти краснопис".

Времената бяха много объркани. На властта й се привиждаха конспирации, всякакви вредители и саботьори надничаха от мрака: кулаци, изменници и югославски шпиони. Доносът разцъфтяваше като жанр...



Хората бяха мнителни и предпазливи,



помагаше и немотията - всичко беше с купони, тебеширите в училище не стигаха, в междучасието учителите ги прибираха в джоба си. Заставяха ни да номерираме страниците в тетрадките си - нямаше хартия в държавата, а изкушението да направиш книжна лястовица бе силно. Имахме си детски грехове и някои такива между нас, които ни "издаваха". Невинно детско усърдие, по невинен повод, най-често именно за тебешир, за лист, за счупено стъкло. Тогава учителят Дянков изваждаше монета от пет лева и я подаваше на издайника: "Вземи!" "Ама защо?" - дърпаше се детето. "Вземи, задето ми каза." Правеше го с приветливо изражение, доброжелателно, подканящо. Но никой не повтаряше опита. Отучи ги тия кандидати за доносници. Просто и твърдо ги вкара в пътя. Беше гражданин докрай. Така, както го разбираше. С онези пет лева тогава можеше да се купи вестник. Или лепкав дъвчащ бонбон. Но имам чувството, че той ги пробваше с една и съща монета - просто защото никой не я взе.

Но защо ви разказвам това?

Неотдавна съученикът ми Сотир П. се разчувствал на роднинска гощавка и се впуснал да разправя спомени за детството си. Като всеки човек на положителните науки и той се старае да извлича от миналото (а също и да ги споделя)



предимно поучителни епизоди.



Та тогава и разказал за практиката на учителя ни Доньо Дянков с доносниците. Ако трябва да бъдем съвсем точни, този подход на Дянков Сотир бил забравил напълно, но преди години прочел някъде какво съм писал за това и то заседнало в главата му, като че било негов собствен спомен. И оттогава непрекъснато го разказвал, като задължително ме цитирал.

На онази трапеза било и някакво братовчедско момиче, учителка в началните класове на старото плевенско училище. Изглежда, е било с някаква социологическа нагласа, или обичало да експериментира, или просто изплагиатствало с благородна цел безсмъртния педагогически ход на Дянков - изпробвало номера с монетата. Не е съвсем да няма малки кандидати за доносници в днешното българско училище. Не се преследва и май дори се насърчава. Резултатът бил разтърсващ - децата без притеснение прибирали монетата, а и заприиждали желаещи да припечелят. Всички приемали нещата едно към едно:



всяка информация справедливо се възнаграждава.



Младата учителка бързо прекратила опасния експеримент. Този взрив на необуздана, хм, лоялност в един клас заплашвал с непредвидими последици. Вместо да се обзаведе с агентура и да управлява комфортно, тя предпочела да предпази децата от това нечисто изкушение. Но го преживяла тежко и разочарованието я променило. За разлика от нас, тя не можела, както рече по телефона Сотир, да заключи, че просто е минало много време. И сега изстрадвала "провала" си.

Кой знае защо, дори не се усъмних, че точно така е станало. Някак твърде отговаря на днешното време подобна развръзка. Но ми дожаля за момичето. "Кажи й - рекох на Сотир, - че това са стари техники, които днес не работят. Имат само музейна стойност. Срокът им е изтекъл."

Чух го да въздъхва с облекчение...