10 ноември 1989 година, петък.

Лекциите за седмицата бяха свършили и се задаваха два почивни дни. Съквартирантката ми замина при родителите си. Вечерта, преди уикенда, се заех да си чистя квартирата, за да мога после да си мързелувам. Студентско безгрижие. Черно-белият "Юность" работеше за фон. Миех пода на мансардата, когато започнаха новините. Първоначално помислих, че не съм чула добре. Пуснах парцала и застанах пред телевизора с ей такива ококорени очи. И видях вече станалия исторически кадър на ошашавения Тодор Живков, на когото благодаряха за добре свършената работа и когото изритваха от върха на държавата. След минути на вратата ми цъфна друга колежка заедно с асистента ни по практическа граматика. Нямаше мобилни телефони и скайп, ходехме си на крака по къщите. Тримата излязохме да се напием, за да отпразнуваме събитието, макар че не ни беше много ясно какво става. След това едно такси ме откара у нас без пари. Щастливият шофьор също празнуваше, като возеше безплатно клиентите си.



Така приключи първата половина на вече 40-годишния ми живот



Живот, разцепен на две от историческата дата 10 ноември 1989. Днес се чудя кое събитие определи в по-голяма степен развитието на втората половина.

Дали мирният преврат и последвалият хаос на прехода в държавата ни или това, че бяхме на прага на информационното общество, от който прекрачихме в глобализацията. Двете изглеждат свързани и пораждащи се. Стана много трудно да се удържат потоците от информация и те започнаха свободно да се леят през границите на комунистическия изолатор, в който живеехме.

Информирани хора трудно се потискат. В малко парченце земя като България нямаше никакъв шанс да продължи да съществува диктатура на една партия, след като световните тенденции ни дърпаха в друга посока. Ние просто се подчинихме на историческата логика. Не е голяма работа, като го погледнеш от птичи поглед. Но е адски голяма работа, когато го видиш от перспективата на един живот.

Промените през 1989 година за мен са като второ раждане. Излизане от уютната, топла, хранеща, защитаваща утроба на тоталитарната държава и хвърляне в студа, хаоса и опасностите, но и свободата и сладостите на истинския живот. Имах щастливия шанс да се родя отново точно на 20 години, историческото и възрастовото съзряване съвпаднаха - изтъркулих се едновременно от утробата на семейството си и от утробата на историята. От името на цялото си поколение благодаря на времето, че ни подари битка на правилната възраст - битката за оцеляване в интересно време.

Връстниците ми от подредените стари демокрации прекрачиха в информационния век виртуално, без битови сътресения, като наум. Ние бяхме раздрусани чисто физически от политическите събития в страната ни и това като че ли ни отвори по-широко очите.

Днес много често обвиняваме прехода за огромната вълна от емиграция, за отчуждението и овълчването на хората. Аз не смятам, че преходът има нещо общо с това. Тези неща така или иначе щяха да се случат. На 10 ноември 1989 година се отприщи бентът, който изкуствено ни изолираше от тези тенденции. Затова всичко стана много бързо, а не бавно и постепенно като гастарбайтерската вълна от Турция или напълването на европейските мегаполиси с имигранти от всички континенти. Отчуждението дойде с урбанизацията и затварянето на хората по къщите - пак с цел оцеляване от милионите непознати, които живеят около теб.



Интернет сложи точката на градската самота.



Бедността си е бедност навсякъде по света. Със и без комунизъм - все сме си бедни. Така е било в цялата модерна история на страната ни. За причините може би трябва да се попитат народопсихолозите. Уверена съм, че бедността на страната ни не идва от комунизма или прехода. Нещо в манталитета ни е.

През първите ми двайсет години официалната идеология ме беше лъгала, че хората са фундаментално алтруистични и умират от желание да си помагат. Борецът за комунизъм не се гордее с личността си, той се гордее с колектива. Привидно. След 1989 година ми се наложи бързо да науча това, което връстниците ми в старите демокрации вече знаеха - че хората са конкурентни животни, които по прастар инстинкт, кодиран в гените им, се опитват да оцеляват, като изяждат по-слабите. И че трябва да стигнеш до дъното на тази си природа, за да се породи в теб алтруизъм и любов към ближния. И няма репресивна машина, идеология и политическа система, която може да те спаси от животинската ти същност. Това може да направи само силата на духа, който се изгражда в свобода.

Демократичните промени дадоха на поколението ми



възможност шоково да си изберем морал



В подредените демокрации това е лукс само за някакви си 2 елитни процента. Огромната част от хората там вегетират като зеленчуци в удобствата на материалния свят и без да мислят твърде за духа си. А ние бяхме принудени да избираме духовни ценности, за да решим как точно ще оцелеем. Всеки избра сам за себе си.

Българските 40-годишни нямаме колективен морал. Някои в началото на 90-те на миналия век грабнаха бухалките и пистолетите, изнудваха, убиваха, продаваха бели робини и дрога. Други избягаха в топлите утроби на подредените демокрации. Трети се включиха в мръсната политическа игра. Четвърти предпочетоха да преживеят прехода като човешки същества. Те водеха ежедневна битка с бита, но и с инстинктите си, които им диктуваха да се възползват от мътната вода и да наловят малко риба за себе си, пък ближния кучета го яли.

От перспективата на конюнктурата тези последните са наивниците, които показаха най-малка пригодност. От житейска обаче - са най-хитрите. Защото на смъртния си одър ще имат най-малко съжаления. Поемаш към онзи свят само със съвестта си. На това пътешествие сам си мъкнеш багажа и горко ти, ако е претоварен. А по време на хаоса на един преход е много лесно да се подлъжеш.

Така че мътното време на прехода както е голяма работа, така е и нищо особено. С нищо не ни е ощетил. Даже напротив, изостри сетивата ни и оголи истинските ни същности за влизането в новия информационен век и в глобалния свят. Раждането на глобалното информационно общество според мен е по-голямото събитие в най-новата ни история, а не преходът. Второто е като капка в морето на първото, което определи съдбите ни такива, каквито са сега. Ако бяхме пропуснали 45-те години тоталитаризъм, ситуацията около мен щеше да е същата.

Най-добрата ми приятелка от гимназията пак щеше да живее в Бостън, защото е амбициозна и обича да изследва нови територии и глобалното село щеше да й предложи тази възможност. Аз пак щях да съм по-бедна от нея, защото драмите на духа ме вълнуват повече от материалния свят. А преходът ми даде хиляди духовни драми за изследване. Освен да му благодарим за милионите шансове, които ни подари, и за начина, по който ни побутна да приемем предизвикателствата, нищо друго не можем да направим. За нещо подобно връстниците ни на запад могат само да мечтаят. Не са прави китайците, "да живееш в интересно време" не е проклятие, а благословия.

Ако не бях израснала в интересно време, ако българският преход не беше точно такъв, какъвто се случи, сигурно щях да съм доста по-заблудена на 40, отколкото съм сега.