|
- Г-н Живков, преди няколко дни трудово-експертна лекарска комисия реши, че Даниела Терзийска (обвинена в убийството на 3-годишния си син Пепи - б. р.) е в пълноценна ремисия и вече може да се върне на работа. Крие ли това някакъв риск за нея? Има ли структури, които се грижат за адаптацията на изписаните от психиатричните заведения към реалния живот?
- Решаващото в тези случаи е индивидуалността. Няма душевноболен по принцип. Има личността Даниела Терзийска - със собствената й драма, семейство, история на болестта. Нормално е да продължи едно поддържащо лечение с цел предпазване от нови пристъпи. Личният й лекар трябва да я насочи към консултации със съответните специалисти.
Изградени структури, които да поемат бившите ни пациенти или да ги насочват на работа, у нас няма. Навремето съществуваше едно специализирано предприятие за труд на хора с психически заболявания. Но то фалира, също както фалираха предприятията за инвалиди. Там хората правеха детски играчки, плетива, бродерии, чувстваха се сигурни в тази среда.
Ако нашият пациент днес има щастието да бъде приет на старото си работно място, често колегите му започват да интерпретират всеки детайл от поведението на завърналия се под знака на душевната болест - казват той е луд и затова е нервен, разсеян и пр. неща, които могат да се случат на всеки един от нас. И независимо, че нашите болни са под защитата на закона (Наредба номер 5), при всички съкращения това е първата категория хора, които са освобождавани. Социалните ни работници ходят на място и се опитват да убедят работодателя, че душевната болест не е равносилна на опасност, че колегата им няма да драсне клечка и запали учреждението.
Най-големият проблем сега е, че значителна част от нашите болни обедняват и достигат до нивото на най-ниското социално съществуване. След като излязат от нашите заведения трябва да се борят за социалното си оцеляване, а не им стигат сили за това. Гладни, лошо облечени, те бързо губят почва под краката и крехката им психическа стабилност се разклаща.
И като прибавиш към ада на болестта адът на улицата, на метрополията и личната бедност, става страшно.
Съществува синдромът на въртящите се врати, на безкрайната въртележка - изписваме оздравелия, но той отново се връща. Защото обществото не е организирало своите структури нито на нивото на гражданските общности, нито на нивото на семейството за да помогне на тези хора. Поради което на тях не им остава нищо друго освен отново да се влошат и отново да влязат в болницата. Липсват междинни звена, които да поемат грижата за хората, вече напуснали болничните стаи. Дори домашният социален патронаж отказва да работи с тях.
- Със задълбочаване на бедността увеличава ли се броят на психично болните?
- Този въпрос се задава от всички журналисти, но все още няма такова изследване, дори не глобално, няма дори някаква извадка за определен район или град. И аз много ви моля, като журналисти, питайки, да изисквате това да стане от съответните отговорни лица и организации.
Имаме някакви данни само за т.нар. регистрирани болни, което не може да отрази реалното положение. При нас диспансеризираните са около 16 800. Но винаги броят на хората с душевни проблеми е по-голям от водените на отчет. Има страдащи, които трябва да бъдат потърсени, без това да значи в лошия смисъл на думата опекунщина и полицейщина.
Наскоро Хелзинкският комитет обърна внимание на тежкото състояние в домовете и болничните заведения за душевноболните българи. Изхождайки от разкладката за деня се отчете, че затворниците у нас са в по-добро положение от хората с психични проблеми. Има обвинения и за това, че нашето законодателство не е синхронизирано със стандартите на съда в Страсбург. Надяваме се на новата национална програма за финансиране.
Една скорошна статия във "Вашингтон пост", както и констатациите на Световната психиатрична асоциация, показват, че и в Америка обществото продължава да си затваря очите пред проблемите на психично болните. И там хората се страхуват да търсят помощ, защото като ти влезе във файла информацията за болестта, има опасност да останеш без работа.