Досега нищо не нарушаваше спокойствието на любителите на цивилизационния избор у нас: европейските шефове спазваха почтително мълчание, подходящо за толкова жертви на атентатите от 11.09, тъй че беше лесно да бъдеш откъм добрите и да обявяваш за талибани онези, които изказват съображения. Само че траурът взе да отшумява и ето че европейските лидери започнаха да подчертават различието си. И ето, че за първи път след 1989 г. става сложно, наместо скандиране, налага се мислене.

Тук разбира се "Америка" и "Европа" са само названия за два подхода към проблема, за които можем да намерим и други думи - например "силов" и "политически". Дилемата е на дневен ред и вътре в двата политически гиганта - нека си спомним, че преди атентатите Буш далеч не беше особено популярен сред градския електорат по Източното и Западно крайбрежие, а след мошеническия фалит на гиганта "Енрон", с който се оказа свързан почти целият му екип и кампания, патриотичната подкрепа за него сигурно ще спада. Любопитно е, че силовата позиция охотно си служи с аргумента "култура". Например в наскоро публикуваното писмо на американски интелектуалци в подкрепа на справедливата война стоят имената на такива певци на превъзходството на западния културен модел като Хънтингтън и Фукуяма. "Ние се бием, за да защитим себе си, но и за да защитим правата и достойнството на човека, които са най-голямото богатство на човечеството" пише в това писмо.



Остава да се разбере какво значи "ние",



кои са онези, с които се бием, какво точно е "право", "достойнство" и т.н.

Основна мишена на европейската критика, е надигащият се отвъд океана морално-културалистки фундаментализъм.

Първа дойде загрижеността за нехуманното третиране на откараните в базата Гуантанамо - военнопленници ли са това и ако да, от каква война? Защо не ги освобождават след края на военните действия според международните конвенции? Ако пък са престъпници, според какъв закон, какви доказателства?... На фона на ставащото, проблемът е малко декоративен; тази първа реакция от Лондон и Берлин беше по-скоро дипломатично предупреждение към съюзника.

По-сериозна критика дойде от Юбер Ведрин, разтревожен от свеждането на цялото многообразие от проблеми и конфликти на съвременния свят зад борбата с тероризма. Едностранното силово действие, коментираха във френската преса, само радикализира конфликтите и глобализира омразата към самата Америка, от което тя няма никаква полза. Доведена докрай, подобна логика позволи на Милошевич да играе Димитров на Лайпцигския процес: не правят ли САЩ днес точно онова, което и аз започнах в Косово? И ако простиха на Путин, защо да не простят и на мен?

Политическият подход не означава отказ от употреба на сила и както се видя, макар и разполагащи с далеч по-малко пари от рекордния военен бюджет на Буш, европейските лидери охотно се включват във военните операции. Става дума за това, че в края на конфликта не се очаква пълна победа на доброто над злото, а установяване на приемлив баланс на сили. Да кажем, не вкарване в затвора на всички палестински бойци, а договаряне на палестинска държава.

В присъщия си тексаски стил Буш назова невидимия си враг: в "оста на злото" неочаквано един до друг се озовават така различни помежду си страни като Ирак, Иран и Северна Корея. Какво можем да очакваме от едностранни военни операции срещу тези страни, не искам да си помисля. Подобни декларации смутиха и еврокомисаря Крис Патън; от страниците на "Файненшъл таймс" той заяви, че трябва да подпомагаме демократичните промени в Иран, да настояваме Ирак да върне наблюдателите от ООН, да окуражаваме сближаването, започнало между двете Кореи.

Или, ако си позволя да се повторя, политическото решение предполага укрепването на държавите и техните институции, които единствени в сътрудничество с международната общност могат да установят някакъв по-приемлив световен ред.

Договарянето на относително представително управление в Афганистан беше окуражителен знак. Такъв изглеждат съвместните учения на американски части в места като Филипините и Кения. Ако някакви държави по места се разпадат и превръщат в гнезда на престъпност, трябва да се види защо, как



са се оказали маргинализирани



в процеса на глобализация. Само когато вписаните в международния ред локални държавни структури успяват да извоюват нещо за гражданите си, те ще имат и легитимността да провеждат дисциплиниращите мероприятия, искани от центъра. В установилото се разделение на труда САЩ рушат държавите, Европа опитва да ги изгражда и поставя в равновесно положение.

Но и това като че ли не е дъното на проблема. Може би ставаме свидетели на една радикална промяна в отношението на САЩ към европейските им съюзници. По време на акцията в Сърбия например те все още свикваха съвети преди всеки въздушен удар. Ако сега те нападнат сами Ирак, Сомалия, Йемен или някоя друга такава страна, това ще бъде нова страница от 1945 насам: свръхсилата ще се е оказала толкова силна (или администрацията на Буш - толкова самонадеяна), че вече не се съобразява с никого.

Не че преди Европа е имала особено влияние върху своя военен лидер, но поне за вътрешна употреба имаше някаква видимост, някакво приличие, което позволяваше на политиците отсам океана да спасяват достойнството си за пред избирателите. Лишени неочаквано от атлантическия смокинов лист, те вероятно ще бъдат принудени все по-ясно да формулират различията си.