Преди дни Симеон Сакскобургготски се прости с НДСВ и българската политика. Един твърде любопитен цикъл от българската история приключи - синът на последния цар, прекарал десетилетия в изгнание, прогонен от комунистическата власт, се върна и следвайки демократичните процедури на републиката, стъпи върху премиерския пост. Четири години ръководи изпълнителната власт, а още четири бе един от тримата й лидери в коалиционно правителство.

Самото завръщане през 2001 г. бе знаменателно и



едва ли ще има аналог в света



Един народ, който мечтае да живее демократично, пазарно и либерално, посрещна еуфорично човек, чийто житейски успехи се дължаха главно на династичната наследствена традиция. Синята кръв отне полагащите му се според аристократичния ред поданици и територия, но му помогна цял живот да бъде привилегирован гражданин, какъвто никой от българите, гласували за него през 2001 г., не беше. Симеон Сакскобургготски винаги е бил цар, блян, мит, а накрая и премиер, поради причини, за които той самият няма заслуга.

Днес НДСВ е вън от парламента и 72-годишният й патрон счита мисията си за приключена. Оттук нататък партията може да присъства все някак в политическия живот, като например издигне добра кандидатура на президентските избори. Но може и да си отиде подобно човека, чието име носеше. Все пак НДСВ бе замислена като инструмент за републиканската кариера на царя-партиец. Той добре упражнява този инструмент. След като НДСВ осем години бе във властта, значи начинанието е било успешно.

На пръв поглед



партийната абдикация на Симеон изглежда нечистоплътна



- добре му е било като лидер на управляваща партия, но не иска да носи отговорност като лидер на провалила се. Но от друга страна, такава е волята на суверена. Изборите през тази година показаха, че хората не виждат смисъл от съществуването на НДСВ и нейния лидер. Той си тръгва. Но другите, които покрай него видяха власт и свят, не тръгват.

Големият въпрос е с какво отиващият си Симеон влиза в учебниците, освен с успешната авантюра отново да стъпи там, където половин век се смяташе за невъзможно. Придвижи ли България напред, или не. Твърде рано е за категорична оценка, тъй като най-добрият съдник е времето.



Царят очевидно направи много грешки



Но не по-малко грешни бяха предшествениците и наследниците му. Редичката на Андрей Луканов, Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров, Ренета Инджова, Жан Виденов, Стефан Софиянски, Иван Костов, Сергей Станишев и Бойко Борисов не блести с особени достойнства, за да кажем, че Симеон изпъква с уникални недостатъци. Всеки остава с нещо хубаво и лошо. А с напредването на времето се засилва усещането, че "премиерският материал" се влошава и старите зацапани образи изсветляват.

Макар и да не е изминало нужното за цялостна равносметка време, все пак се очертават няколко тона и полутона от профила на царя-премиер. Той в никакъв случай не направи епохални неща, които единствен можеше да стори. Но и не сътвори пакости, които щяха да ни се разминат при друг. България влезе в НАТО по време на мандата му и в Европейския съюз при тройната коалиция. Но щеше да влезе и при други управници. Имаше икономическо оживление, каквото съществуваше в целият свят. Симеон влезе във властта богат и си тръгна още по-богат с гори и земи. Но забогатяването е "специфична особеност" на целия ни политически елит. Излъга хората за "нов морал", "800-те дни", че е "алтернатива на БСП" (2005 г.), а после се разсърди, че не бил разбран. Но и други като него се сърдеха и лъжеха. Завръщането му бе политически проект на социално инженерство. Но поредният проект. В крайна сметка



царят-премиер се оказа герой на своето време



Нямаше как да бъде по-мъдър, зрял или добър от народа, който сам целокупно го пожела.

През 2001 г. българската политология, съобразно партийните си ангажименти, се раздели на два лагера за ефекта, който царят ще окаже върху функционирането на политическата система. Единият твърдеше, че Симеон чрез дворцово задкулисие ще размие всички ценности и безвъзвратно ще убие добрите политически практики. Другият пък, че тия практики, основани върху противопоставянето на прехода, си заминават заедно със самия преход. И царят се явява като спасител, който ще ни проводи в следпреходна България.

И двете теории се провалиха, тъй като изначално стъпиха върху грешното предположение, че до 2001 г. в България се е водила политика, основана на идеи и непрежалими ценности. Не бе така, и днес не е. Лявото и дясното следват възходи и падения според принципа на махалото. То е задвижвано от сляпата емоция на народните маси, а по ръба му балансират безпринципни сърфисти. Царят никога не е бил принципен, но и кой преди него е бил? Желю Желев ли, за когото след години научихме, че е ставал от президентското си бюро, за да седне и телефонира от него Андрей Луканов? А завършил ли е преходът, щом Ивана е интелектуалката, от която черпи вдъхновение сегашната власт?

Царят не само не разруши старата политическа система, но и я



обогати с техники на партийно инженерство



Той и хората, които го доведоха в България, успешно тестваха и внедриха нова технология за правене на политика - "граждански проект", който един ден става партия и печели избори. За нея дори формално не се изискват ценности, програма, житейски опит и умения. А е нужна единствено медийна среда, която да създаде добър имидж. След царя поточната линия взе да бълва всякакви "проекти", чието дълголетие зависи най-вече от медийното им здраве. Важни са и личните качества на "ръководителя на проекта", но пак пречупени през медийното огледало.

Успехът на Бойко Борисов например е право пропорционален на имиджа, който му бе създаден. Триумфът на царя през 2001 г. също бе постлан от четвъртата власт. Няма смисъл да припомняме заслугата й за събарянето на Костов и напомпването на аудиторията с мадридски надежди.



Всеки управник прави и хубаво, и лошо



Но бумът на информацията усили неимоверно ролята на медиите (като посредник при предаването й) върху формиране на общественото мнение. Преди царя "успешните политици" поне официално следваха някакви ценности. Партиите си мислеха, че хората кълват по идеи и се стараеха да ги пишат. След царя дори този фалш отпадна. Всичко стана телевизия, имидж и удобни водещи, които допълват хармонията. И политиците тръгнаха с тях да се състезават, вместо с идеи.

Симеон Сакскобургготски не е единственият виновен. Що да сторят политическите инженери, след като аудиторията точно такива продукти консумира? На такива поданици - такъв цар. Но изречението, което "проектът НДСВ" написа, остана отворено. Не е ясно колко още подобни проекти ще бъдат изобретени. Не ясно дали 8-годишният живот на пилотния експеримент е таванът за дълголетие, или с лабораторни техники може да се постигнат по-големи успехи.

Единственият въпрос, на който Симеон Сакскобургготски категорично отговори, е може ли България отново да бъде монархия. Не може. Това е твърде важен и често задаван до 2001 г. въпрос, за да пренебрегваме отговора днес.