През коледната седмица се преражда надеждата, стаена у нас от детството и споделена в наивния припев "подаръци ще има за всички от сърце..." И се надпреварваме да си пожелаем подаръци. Кой би отказал по-висока заплата? Търговецът чака от Коледата по-високи цени и като всеки бизнесмен се надява на по-сочна печалба. Пенсионерът е убеден, че рентата му трябва най-малко да се удвои. Уж всички отдавна сме се простили с илюзията за добрия старец с бездънен чувал. Но пък тази химера е толкова примамлива. Затова толкова много ужким зрели хора се вдетиняват, потропват с крака и реват с глас,



настояват да получат подаръци



Единствената разлика между децата и техните татковци и дядовци е, че подрастващите пишат умолителни писъмца на Дядо Коледа, а дъртите адресират заплашителни писания до правителството. Тази налудност е едно от най-коварните психически увреждания на нацията. Типичният българин отказва да приеме очевидното: че няма кой да подари на всички повече доход, отколкото печелим сами. Можем да изядем само колкото сме произвели. Щем не щем, трябва да се простираме според чергата. Дори когато тя се прокъсва и още повече отеснява. Коледните заблуди са подробно изучени от банкерите и са важна част от нашия занаят. Та нали Дядо Коледа е патрон на банкерската гилдия; т.е. нашият патрон, Св. Николай, е прототипът с торбата жълтици за подарък. Санта Клаус е само галено от името на Мирликийския чудотворец, Санкт Николаус. А същността на коледните заблуди можем да обобщим така:



"дребните" подаръци са тежки загуби



за стопанството. Дядо Коледа противоречи на първия принцип на термодинамиката. В природата и в икономиката всяко нещо, което се подарява някому, трябва преди това да се отнеме от друг. Никое правителство не произвежда доход. То отнема доход (от онези, които го произвеждат), харчи доход и подарява доход (на нуждаещите се, но неспособни да го произведат).

Кабинетът трябва да вземе от някого, за да даде двойни заплати на полицаите, по-високи пенсии, повече субсидии на краварите и овчарите и всякакви други добавки и доплащания, искани от всевъзможни протестанти. Каквото е могла да откъсне от продукта на работещия, държавата си го къса. Номинално 41% от брутния продукт, всъщност 3 до 5% повече. Ако се полакоми за още, рискува да спрат работа и да зачакат помощи дори онези, които още работят. Колкото ни е хлебецът, толкова ще ядем (пием, обличаме, обуваме и пр.) А

закачките с резерва са блъф



Ако съберете на всички протестанти идеите какво трябвало да се плати от резерва, ще са нужни поне десетина пъти повече от спестените от 10 години насам бюджетни пари. Не може да се разчита на запас за покриване на увеличен поток от текущи разходи на хазната, та дори да са за най-нужните цели. Защото всеки резерв свършва, а за да си позволиш нов постоянен разход, трябва да имаш съответния толкова постоянен приход. Същото се отнася за всевъзможните



кредитни шмекерии



Идеята за дефицитно финансиране на бюджета означава: да вземем сега заем и да го изядем, пък после ще мислим откъде да връщаме. Това вече сме го правили два пъти: в средата на осемдесетте и в средата на деветдесетте. И двата опита завършиха с тежки фалити на държавата, пълна обезценка на парите, масова ликвидация и декапитализация на предприятия. След втория държавен фалит ни монтираха валутен борд, за да предотврати поредния трети. Вярно е, че доста държави по света продължават да живеят на кредит, т.е. поддържат бюджети с дефицит. Но това не може да продължава вечно, а и струва скъпо. Взетият днес заем утре се връща с лихви. Колкото задлъжнява държавата, толкова растат лихвите, при които тази държава може да получи нови заеми. (Защото затъващата в дългове държава става по-рискова.) Ще видите: един ден т.нар. развити консуматорски общества в Западна Европа скъпо ще платят за лапането на кредит, с което поддържат днешното благоденствие. Гърция вече е пред прага на необходимостта да съкрати разходите за поддържане на непосилно благоденствие и да балансира бюджета - или пък да фалира и да плати всички сметки накуп. Всеки опит да се прострем по-широко от чергата, като



манипулациите на лихвите



ще завършат със загуби, подобно на всички опити да се надхитри пазарът. Идеите да се насилят банките да намалят лихвите всъщност се превеждат като желание да се отнеме от едни (спестителите), за да се подари доход на други (онези, които са взели назаем чужди пари).

Всякакво насилие над кредитния пазар ще е контрапродуктивно. Когато падат лихвите по кредитите, падат (даже повече) и онези по депозитите, спестяванията изтичат от трезорите, намалява и предлагането на вносен кредит. Тогава лихвите отново тръгват нагоре. Единственият начин националната икономика да получи желаните кредитни облекчения (хем по-достъпен, хем по-евтин кредит) е да убедим пазара - милионите частни инвеститори и професионални финансисти, които знаят всички номера в занаята, че най-сетне и у нас е наложена финансовата дисциплина - всеки се простира точно до възможностите си и носи пълна отговорност за дълговете си, а държавата не се опитва да прецака кредиторите, за да си спести писъка на длъжниците.