След ХI в. Европа познава много изблици на агресивна омраза - към еретици, евреи, прокажени, мюсюлмани. Тези изблици често са направлявани и дори предизвиквани от централната власт, която се чувства застрашена. В една и съща година - 1321, френският крал Филип V издава два указа, насочени срещу прокажените. Все през ХIV в. се разгаря и антисемитизмът, който е един от идеологическите способи, много успешен, впрочем, за установяване на владетелския род Валоа.

Въпреки непрекъснатото търсене на "вътрешните демони на Европа" (по сполучливия израз на Norman Cohn) през ХIV в. снизходителното отношение към вещиците и магьосниците продължава чак до втората половина на ХV в.

* * *

Вещицата не е изобретение на Средновековието. Страхът пред неизвестното, непознатото и свръхестественото вероятно кара всеки човек да отключи най-затънтената си агресия. "Не оставяй жива магьосница" (Изход, 22:18) се казва в Стария завет и това е отражение на много древни представи в духовния свят на хората. Макар да се отъждествяват понякога, вещицата всъщност е магьосница, която може да използва за постигането на целите си злите сили. Женският род никога не е случаен. От наказаните със смърт за магьосничество 60 000 души между 1550 и 1750 г. жените са между 82% и 90 %. По същото време постепенно се оформя и образът на мъжа вещер, който носи все повече женски качества. Той по презумпция е хомосексуален поради тоталното доминиране на жените в професията.

През II в. н.е. из целия средиземноморски свят се носи славата на тесалийските вещици. Една такава история стои в центъра на романа "Метаморфози, или Златното магаре", написана по това време от сатирика Луций Апулей от Мадаура. Тесалийската магьосница Фотис превръща главния герой в магаре и след много абсурдни перипетии той успява да измоли от египетската богиня Изида да му върне първоначалния образ. Вредоносното магьосничество се преследва съдебно в Римската империя, поради което в северноафриканския град Одея Апулей е обвинен от роднините на богатата вдовица Емилия Прудентила, че е използвал магия, за да я спечели и да получи богатството й. Процесът е гледан от самия проконсул Клавдий Максим. Защитната реч на Луций Апулей "Апология" е запазена до днес.

През ранното Средновековие светските власти във Византия се отнасят хладно към обвинения, отправени към вещици и вещери. В голяма част от случаите изворите говорят за вредоносни магически ритуали, извършвани от евреи чрез призоваване на дявола или на различни демони. Според житието на Лъв, епископ на Катания (Византийска Сицилия), един богат аристократ на име Хелиодор сключил съюз с "демона-господар на въздуха" и с неговия слуга - демона Гаспар. Посредник станал юдеят, учител на Хелиодор. Процесът срещу него заинтересувал даже император Константин IV (667-685). Нито василевсът, нито епархът на Сицилия Луций осъдили набедения вещер. Тогава епископ Лъв организирал наказанието на Хелиодор, който бил публично изгорен.

Византийските извори не са особено богати на случки с вещици и вещери, но през 50-те години на VIII в. едно събитие разбунва духовете. Бащата на бъдещия патриарх Тарасий (782-806) е съдия по дело срещу две родилки. Твърдяло се, че са обладани от страшния женски демон Гило и под негово влияние убили децата си. Игнатий Дякон, който ни е оставил сведенията за този случай в "Житие на патриарх Тарасий", със задоволство отбелязва, че бащата на неговия герой оправдава двете жени без колебание.

Църквата и в католическа Европа се отнася снизходително преди ХI в. към твърденията на някои жени, че имат силата да летят заедно с някаква всемогъща "богиня". В безименния "Канон на епископа", включен от Регино от Прюм в сборника му с предписания към клира в началото на Х в., тези нощни полети се смятат за "фантазии, внушени на луди жени от дявола". При подобни престъпни твърдения се налагат изцяло църковни наказания, например пост.

Същинските процеси срещу вещици започват през ХIII в. През почти целия ХIV в. те са рядко явление, характерно за най-затънтените покрайнини на Европа. Някоя си Алис Кителер, например, е съдена в Ирландия от Ричард Ледред, епископ на Осори, през 1324 г.

***

Снизходителното отношение към вещиците, което срещаме в "Канон на епископа", не е особено променено и през 1427 г., когато францисканският проповедник Бернардино от Сиена започва акция срещу магьосниците в родния си град. Фанатикът, който днес е католически светец, безуспешно се опитва да възбуди омразата на съгражданите си срещу вещери и вещици.

Половин век по-късно, през 1484 г., всичко е вече коренно променено. Точно в същата година папа Инокентий VIII издава известната си була Summis desiderantes affectibus, с която определя доминиканските монаси Хайнрих Крамер и Якоб Шпренгер за генерални инквизитори на почти цяла днешна Германия, Швейцария и Източна Франция. Три години по-късно двамата ловци на вещици издават една от най-дискредитираните книги на всички времена - "Чукът на вещиците" (Malleus Maleficarum). Европа е вече убедена, че дяволът дебне в Алпите и неговите слуги са навсякъде.

Макар и в по-малка степен, Русия също е заразена от демономанията. Там процесите се водят от градските управи, а не от църковните власти. Най-известният лов на вещици е през 1657 г., когато жителите на градчето Лух (Ивановска област) изпращат до цар Алексей Михайлович оплакване. В него някой си Петрушка Василиев се оплаква, че съгражданинът му Терешка Малакуров е омагьосал жена му Ириница. В последвалите процеси са намесени голям брой други лица (включително жената на Терешка Оленка) и са използвани изтезания за разкриване на истината.

В германските градове от ХVII в. особено застрашени са акушерките. Те понасят най-тежките последствия на следродилната депресия и в случай, че новороденото умре, са едни от първите обвиняеми в магическо убийство. Положението им се утежнява и от съществуващите от дълбока древност вярвания в демони, които пият кърмаческа кръв. В българската народна митология е устойчиво вярването, че щом вещицата заспи, душата й временно напуска тялото в образа на жълто-черна пеперуда, която пие кръвта на всеки срещнат, но особено предпочита кърмачетата. През 1669 г. 67-годишната Ана Ебелер е арестувана в Аусбург по обвинение, че е убила бебето на работодателката си. Когато я заплашват с изтезания, възрастната жена проявява благоразумието да признае. Получава безболезнена смърт чрез обезглавяване, а трупът й е изгорен на клада.

Ловът на вещици не е гонение срещу жените изобщо, както се опитват да докажат историците, изкушени от феминизма през 70-те години. В голяма част от процесите, например Салемския лов на вещици (Масачузетс, 60-те години на ХVII в.), жени са и главните обвинителки, и обвиняемите.

Обвиненията срещу вещиците включват определен стереотип, който се избистря през първата половина на ХVI в. Основно обвинение е участието в т. нар. "сабат" - демонично събиране на магьосници, на което те отиват летейки и яздейки различни домашни пособия (вили, мотики, метли, дори тенджери и друга посуда). На тези сборища жените влизат в общение, включително сексуално, с дявола и с неговите демони, сключват кръвни съюзи с него, обсъждат бъдещи зловредни планове срещу християните. Сабатът като стереотип е изобретение на самите инквизитори, съставено от различни фолклорни елементи. Обвиняемите го признават след мъчения, отговаряйки на въпросите в повечето случаи само с "да" и "не".

Грозотата и старостта са част от стереотипа на вещицата, но съществуват и изключения. През 1670 г. 21-годишната Регина Бартоломе от Аусбург внезапно признава пред местните власти, че пет години по-рано е срещнала дявола, облечен като аристократ, в кръчмата на близко еврейско село. Срещу незначителната сума от 6 кройцера тя се отрекла от християнската си вяра, сключила съюз с него и заживяла като негова "дъщеря и жена". Момичето имало изглежда психично заболяване. Агафя Кожевникова, също 21 годишна, на 17 септември 1679 г. била екзекутирана чрез обесване по обвинение в зловредно магьосничество.



* * *



Многобройни са опитите за обяснението на лова на вещици като исторически и политически феномен, но изглежда ще трябва да се съгласим преди всичко, че след ХV в., а дали не и днес (?) съществува все по-задълбочаваща се пропаст между културата на елита и културата на "широките народни маси", чието "народно християнство" е изградено предимно от езически преживявания (А. Я. Гуревич, 1981). Изглежда, че църковните и светски власти през втората половина на ХV в. изпадат в паника от невъзможността това езическо по своята същност "народно християнство" да бъде изкоренено въпреки вече многовековното господство на християнството във всичките му разновидности.