Никога в историята на двете съседски държави сърби и българи не са си приличали така, както сега. Сърбите заживяха като нас, независимо че преди никой от нас не можеше да си позволи техния стандарт на живот, и то тъкмо на Балканския полуостров.

Всъщност тук времето е спряло преди около 15 години, когато за нас Югославия беше западна, лъскава, богата и модерна държава. Днес българи и сърби не са равни по бедност, но ни сполетяват общи беди - надписаните сметки за ток, проблемите с ромите, инвалидите, корупцията.

И това ще мине! Можете да чуете тази фраза от устата на сърбин за бомбардировките на НАТО, на опашката за пенсии в пощата, току-що ограбена от бандити, или пред телевизора, който предава процеса срещу Милошевич.

Този народ е надарен с чувство за ирония и самоирония и е успял да преодолее много несгоди. За първи път в най-новата си история обаче е затънал в глад и бедност.

Между 30 и 60% от населението на Сърбия преживяват с 1 долар дневно, а преди 15 години, дори и по време на хиперинфлацията, се разплащаха с чекове. В Черна гора със същия 1 долар, който е равен на 60 динара, се справят 25 на сто. Виж, народните представители в сръбския парламент, ако решат да пестят или да вдигнат гладна стачка, ще се задоволят и с по-малко пари за дневна дажба - дъвчейки порция "колачи" (сладкиши) в служебния бюфет. Тя струва 40 динара, т. е. 1,3 германски марки. Но след колачите задължително трябва да се вземе и минерална вода. Да се пие от чешмата никога не е било за препоръчване, особено след 10-годишните войни.

В страната, в която водата не става за пиене, парното не работи и има режим на тока, вече стана ясно, че и храната не е за ядене. Причината не е грешка в националния кулинарен рецептурник, а финансова. Просто храната в Сърбия не е по джоба на сърбите.

Храната е скандално скъпа, призна дори сръбският министър на финансите Божидар Джелич на международна конференция за бедността, проведена в Белград. Той трябваше да преглътне и други унизителни факти за бита на сънародниците си.

Според изследванията на експертната група Г-17 1,4 млн. сърби са под границата на социалния минимум, а 2,8 млн. - на ръба на бедността. Населението на Сърбия и Черна гора е около 8 млн. - колкото и българското. Финансовият министър обича да се разхожда по столичните улици с небрежно преметнат шал и да проверява чейнджбюрата, които са кът, защото сега им издават нови лицензи. Колегата му, социалният министър, обаче гледа да не стъпва на паважа. В неговата сфера гледката не е приятна.

По улиците на Белград бедността прозира най-ясно сутрин и около обед, което за сърбите е около 15 часа. Хората често тръгват за или се връщат от работа с обикновена кифла в ръка, купена за 20 динара от най-близката пекарна. Тя прилича много на българския геврек, само че не е толкова твърда.

Когато през януари сметките за тока хвръкнаха, частните хлебари заплашиха, че ще вдигнат цените на хляба, за да си покрият разходите, но бързо разбраха, че ако го направят, ще загубят от оборота. И без да четат официалните статистики, те знаят, че



сърбинът купува хляб и кифли, за да се наяде



Това е от недоимък, но и заради традицията.

Хранителната промишленост и селското стопанство, особено отглеждането на зърнени култури и животновъдството, са в разцвет още от времето на Тито и Слобо. Сърбите имат общо с американците, колкото и да ги ненавиждат - храната и тук, както зад океана, е издигната в култ. Прието е, че като ядеш хляб и месо, значи си богат и здрав.

Документиран факт е, че тук не можете да получите вегетарианско ястие в ресторант или в закусвалня. Ресторантьорите просто не предлагат нищо, което не е расло на кокал, независимо че то ще им излезе по-евтино от традиционната плескавица и ущипци. А може би в Сърбия изобщо няма вегетарианци...

Сърбите не биха философствали пред яденето, те знаят как да се нахранят, ако има и какво да работят. Уви в годините на демокрацията да се хванеш на работа е по-трудно отвсякога. По официалните данни на експертната група Г-17 безработицата за 2001 г. е 767 509 души, а скритата безработица е около 642 000.



49,14% от трудоспособното население си стоят вкъщи



Правителството ще постигне успех, ако през тази година свали процента на безработните на 46%.

Но докато министрите регистрират някоя и друга победа в тази посока, обикновеният гражданин на Сърбия търси как да върже двата края.

Катерина от с. Осен във Войводина всеки ден пътува до столицата, за да чисти по домовете на госпожите срещу 20 дойче марки. Тя спестява от закуска и обяд, които получава безплатно. Дава пари само за отиване и връщане с държавния автобус, в който през зимата духа от счупените прозорци.

Цял живот Катерина е работила като чистачка. Тя и нейните съселянки така се изхранват. Те са високоплатени прислужници и са си извоювали добро име в столицата. Въпреки че работят много, парите не стигат. Всъщност тази работа е монополизирана от жените, представители на словашкото малцинство във Войводина. Те са католички. Може би католицизмът им помага да се ползват с доверие сред едни от най-строго спазващите източноправославните норми - сърбите.

Катерина и нейните съселянки са



известни с обидното "зузи",



което идва от Зузана - най-често разпространеното име сред словачките, които се препитават с чистене на градските къщи. Въпреки че и тук има ирония, вече никой сърбин не вика на домашната си прислужница Зузо, дори и на шега. Тя обаче винаги се обръща на "вие" и на малко име.

Днес разликата между града и селото в Сърбия е голяма колкото пропаст. Идеята на социализма работническата класа да измести селячеството не се е състояла и при Тито и Слобо. Особеният поглед на двамата юговодачи към социалистическия идеал наистина направи от голямата (вече бивша) федерация Югославия един странен свят - нещо от Запада, нещо от Изтока.

За Сърбия и Черна гора се знае, че са



най-селските държави в Европа



Тук живеят повече селяни, отколкото граждани. Още първия път като стъпите на пазара, ще разберете защо. Там ще видите лицата на героите на Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков. Сърбите на пиацата са автентични селяни - предлагат ти това, което са посели и поливали. Те не работят друго - земята е тяхното богатство. Затова нямат доверие на никого и ходят лично до града, за да си го продават.

Прекупвачът, взел евтино стоката от селянина, а наел симпатичен и ловък младеж за сергията, все още не е разпространен образ тук.

Забрадените бабички и усмихнати сбръчкани старци са любезни и мили, но вие трябва да се пазарите за цената. Все пак границата на територията на бившата Османска империя, където по улиците дават боза и локум, е чак при Виена. Тук е все още Ориент, там е Европата.

Всъщност Сърбия е изпитвала най-силно централноевропейското влияние от всички страни на Балканите. Като вдигнете глава от тротоара, ще видите колко много Виена има в Белград.

А какво има в историята на нацията? Тя се пише сега и като че ли отначало. Най-ясно това се вижда от позицията на четвъртата власт. Медиите в Сърбия поставят след проблемите на демокрацията големи въпросителни. Всъщност когато демокрацията е придружена с много препинателни знаци, това означава, че тя все още е под съмнение. Или по-лошо - че се възприема като необходимото зло. Година и половина след падането на Милошевич в Сърбия няма достатъчно на брой правилни отговори на въпросите. И това е нормално, все пак демокрацията не е като революцията, да я внесеш отвън. Нито пък самите въпроси се задават според демократичните правила на играта. Но пък така сърбите не могат да съставят истинска и пълна картина за самите себе си, за света, който ги заобикаля, за всичко, което им се случва всеки ден. Те все още не могат да се съизмерят нито със себеподобните си народи, нито с европейските си братовчеди, хукнали напред в обществено и политическо отношение. Живеят някъде сами със себе си,



като във филма на Кустурица



- героите от Съпротивата прекарват с години в мазето на областния на партията, без да подозират, че войната отдавна е свършила. Затвореното общество винаги може да се познае по липсата на информация. В Сърбия оскъдицата й се забелязва на всички нива. Един ден, когато зам.-секретарят на съюзния секретариат на Министерството на информацията на Сърбия ме покани официално в кабинета си да се запознаем, ми каза въпросително и уж небрежно: "Как мислите, няма ли Сърбия, Румъния и България да влязат заедно в Европа? А вие в Българско как сте с европейската интеграция?"

Аз, без да си поемам дълбоко дъх му, отговорих каквото му отговорих, но с патоса на сръбкиня, обидена от някой заблуден чужденец, който не знае, че църквата "Св. Сава" е най-голямата, най-високата, най-красивата и най-източноправославната на Балканския полуостров. Нищо че все още е недовършена въпреки усилията от 1935 г. насам.

Европа за Сърбия е онова, което беше и за България, но преди 12 години. Днес тук жънат успехите ни от 1990 г., депутатите им станаха членове на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, и ги наричат грандиозни, без да им мигне окото. Гражданското общество не може да коригира властта и опозицията - просто защото не съществува. В резултат победите на демокрацията са малки, а не се знае достатъчни ли са, за да спечелят войната с миналото. Защо?

Законите на бившата опозиция са законите на бившия режим на Милошевич и съвсем отскоро се чува, че трябва да са като европейските. Навиците на бившата опозиция са възпитавани в условията на бившия режим, а са призвани да управляват настоящето, но не в рамките на стара Югославия, а в условията на европейското семейство. И корупцията на новите управляващи е голяма и само поради географски ограничената територия не може да стигне размерите на Слободановата корупция.

Защото въпреки помощта на голямата сръбска диаспора парите й не са достатъчни, за да заприличат на чуждестранна инвестиция. Защото тънката прослойка сърби, които получават пенсии от Германия, където са ходили на работа, не може да изиграе ролята на средната класа в тежкия преход. Защото дотациите за циганите и инвалидите не променят лошия сръбски навик да наричат албанското малцинство - шиптъри, а хървати и босненци да мразят, защото не са като тях.

Има още много защото.

И след тях сърбите сами ще напишат и въпросителни, и възклицателни, и точки. Просто няма да им се размине да изучат граматиката (правилата) и авторите (авторитетите) на европейската и световната демокрация. За нито един сърбин няма връщане назад. Особено след появата на Слободан Милошевич в Хага, а още по-малко след като съдът се произнесе. Но те и това ще преживеят. Поне така се заканват. Проблемът е, че демокрация със закани не става. Ако не вярват, да питат българите.