Откриването на нови висши училища у нас винаги е пораждало спорове. Когато за проекта лобират силни политици, включително президенти, инвестират се милиони, а адресът е екзотичен - като града на металургията Перник, разположеното на хвърлей от София Бухово или живописната Сапарева баня, дискусията съвсем става карнавална. Така въпросът трябва ли му на Перник университет и от колко университета има нужда България измества по-значимото питане - какви искаме да са те, защо не могат да са такива и как си представяме като цяло политиката по осигуряване на достъп до качествено образование.

В последното десетилетие, че и повече (от времената на платеното обучение насам), тези въпроси се оглеждат в стихийна реалност. Висшето образование стана масово, без да заявява открито това като своя философия и на фона на потресаваща всеядност. Което впоследствие послужи и като



своеобразно алиби за ниско качество



Едва ли не се приема, че след като става все по-задължителна, бакалавърската диплома следва да е получена без особени усилия - и от двете страни.

По парадоксален начин този стихийно разраснал се пазар можеше да е още по-уродлив, ако държавата не бе загърбила желанието си да се намесва в него. Тя се отказа да определя приема на студенти по специалности (тоест да задоволява лобистите) и спря да финансира университетите на исторически принцип (тоест да поддържа сгради вместо функции). След изчисляването на капацитета на всеки един университет правителството вече само формално регулира пропускливостта на входа на системата. Висшите училища са свободни да решават колко студенти в рамките на капацитета да приемат, а местата са повече от предходни години, тоест студентите имат по-голям шанс да бъдат приети на мястото, в което наистина искат да учат, вместо да бъдат ограничавани от външни и изкривяващи предлагането ограничения. Системата не товари и бюджета, защото колкото повече са студентите, толкова по-нисък при предварително определена субсидия за висше образование става нормативът за издръжка на един студент.

На фона на тази либерализация в откриването на нов частен университет не би следвало да има нищо притеснително. Инициативата, инвестициите и рискът са частни, а изборът на студентите дали да пътуват за час до София, или да си останат в Перник си е тяхна работа. Единственото, което държавата би следвало в този случай да гарантира чрез контролните си механизми, е качеството на образование. Във връзка с това намесата на парламента, който трябва да реши окончателно дали да пусне университета, или не, е необяснима на фона на липсващата компетентност и вече получената положителна оценка на проекта от Агенцията за оценяване и акредитация.

Точно тук се пропуква цялата постройка - и при новите, и при старите университети. Акредитацията бе натоварена с много очаквания



да отсее добри от лоши университети,



а оценките да бъдат обвързани с финансирането. Това не се случи. Университетите ни са от добри по-добри, а това няма никакво значение за финансирането им. Нещо повече - законът у нас съвсем официално допуска системата да е двойно раздута. Един преподавател има възможност да участва в акредитацията на два университета и тази "ограничителна" мярка, представете си, е въведена едва през 2007 г. Чисто статистически това води до следния резултат - 270 хиляди студенти за учебната 2008/2009 г. срещу 224 000 през учебната 2001-2002 г. При преподавателите показателите са съответно 22 672 през 2008 г. срещу 23 888 през 2001 г. Тук не броим изцяло незаконните звена и не поставяме въпроса за административните разходи по поддържане на толкова много университети при относително малките разстояния между населените места.



Отстраняването на абсурда "две в едно"



е сред предложените поредни поправки в закона за висшето образование (дали пък с университета в Перник не се бърза точно заради това?). Ако ограничението бъде прието и приложено, то вероятно ще принуди университетите най-сетне да се откажат от специалностите, които не са им присъщи. Дано да доживеем и по-добри механизми за оценка на университетите. Самото очакване държавата да ги принуждава да закриват звена и да сочи слабите им места обаче е показателно и ги изобличава в най-тежкия им грях - компромиса с академичното, прикриван от приказката за автономията.

Иначе в Перник сигурно ще има университет. И ако държавата не възнамерява да мери с два аршина, такива скоро ще видим и в Бухово и Добрич. Сапарева баня засега отпада. Да им е честито!