Не съм бил в самолета на "Луфтханза", където се е разиграла случката с пийналия 53-годишен българин, заради когото се наложило екипажът да прибягва до действия според инструкцията за обуздаване на пасажери. По правило избягвам да се качвам на самолети, в които не дават парашут и забраняват сам да си отваряш вратата. Затова разбирам ония, които следват простата рецепта на Луис Бунюел: яки глътки от манерка с джин - преди и по време на полета. За жалост нейното изпълнение вече е почти невъзможно: познати са ми разказвали за престоя си в изтрезвителите на разни летища, след като на паспортния контрол им уловили промилите, камо ли пък да ги пуснат с манерка на борда.

Разбира се, имам и други познати: смели и трезви хора, които са били във въпросния самолет. Според тях екипажът и полицията, която продължила изясняването на случая, може и да са се заблудили поне в едно. Именно в това, че пътникът бил пиян. Свидетели на шоуто твърдят, че тоя пасажер, народният представител Волен Сидеров, и на земята се държи така, че лесно може да бъде взет за подпийнал. Поради което са му направили забележката да е по-кротък във въздуха. Това още повече го изнервило, вероятно защото не видял одобрението, на което се радва сред избирателите си. Случката, която ще остави ярки спомени в познатите ми, имала следните фази: отначало смешна, по-нататък досадна и накрая срамна. Вярвам им, че били разстроени и разтроени, а не просто раздвоени в оценката си, каквито сме тия, дето сме нямали щастието да видим "народния представител от най-българската партия" по време на полет. И ще сбъркаме, ако едни се смеят, на други им е досадно, а не трети - срамно.



Защото нещата не опират само до Сидеров



Извън конкретния повод има предостатъчни основания да се смята, че смешното, досадното и срамното са изобщо фазите на настроението, с което здравомислещите хора възприемат поведението на типичните представители на българския парламент. По правило то е двойствено: лична суета, подкрепена с безличен статут. Разбира се, на мнозина очевидно им липсват не само първите седем, а им тежат и последните седемстотин години. Първата липса може да е основание за разбиране на суетата им; втората е пък тяхното основание да търсят оправдания все в някой друг, а простотиите да се извиняват с тежки робства, диктат на велики сили, идеологически заблуди и провокации срещу партията им.

За суетата несъмнено допринася нелепият конституционен текст от първата алинея на член 67: "Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ". Патетичното му звучене обаче няма нищо общо с достойнството, което поне от братя Гракхи насам се предполага при изпълнението на тая длъжност. Това достойнство изисква народният представител не просто да изразява волята на народа, а и да е образец за поведение, което възпитава в добродетели, присъщи на всички разумни същества. Сред тях важно място има подчинението на себичността и егоизма под писаните и неписани правила, според които никакъв имунитет не освобождава от отговорност при недопустимо за всеки останал човек поведение. Ничия суета не може да бъде оправдана със заемания пост.

Както писах по друг повод - почти рекламното присъствие на Сергей Станишев в телевизионното шоу, в което участваше приятелката му (вж. Шутараранга или за усета за недопустимост в http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=3199§ionid=5&id=0001101), всяка достойна обществена уредба е възможна при предпоставката, че някои неща са недопустими за някои постове, макар да са напълно допустими за "човека изобщо". Не е речено те да бъдат специално разписвани, защото се предполага, че идват тъкмо от усета за достойнство, произтичащо от заеманата длъжност. Липсата на този усет



води до суетна разпищоленост дори тогава,



когато човек я оправдава с правото си на сок в самолета, с обидата от сторилата му се ехидна усмивка на стюардеса, с немския манталитет или със статута си на народен представител. Така суетата не е следствие само на занемарено възпитание и историческа съдба. То иде и от късогледото схващане за личната отговорност, започнала и продължаваща с псевдодемократичната мъдрост "всичко, което не е изрично забранено, е позволено". За т. нар. народен представител почти пълният имунитет и многомандатната му несменяемост разширяват това положение и над всички неписани правила на достойното поведение. Когато тук демократичното се схване като народно, нещата стават освен смешни и досадни, и срамни. Тъкмо за народа, за чиито представители се натрапват самовлюбени лица, бъркащи случайния си избор с народна любов. Да беше само Сидеров, ще му викнем едно.

Това обаче ни отвежда до реалността, в която най-голямата клевета за българския народ е положението, че всеки народ заслужавал властта си. Този, който твърди това, или ненавижда народа си, или недовижда, че т. нар. народни представители са всъщност партийни в буквалното значение на думата - представляват само част от този народ. В това раздвоение между факта на избора си и илюзията, че представлява народа като такъв, българският депутат е подкрепен в личната си суета, която го отдалечава от безличното достойнство на народа. Да се приближи към последното изглежда има един-единствен изход: избор, валиден при участие на минимум 50% + 1 гласоподаватели, право избирателите да отзовават депутати, ограничен брой мандати, по-малък брой депутати. С оглед на досегашния ни опит това надали е гаранция, че няма да има такива смешно-досадно-срамни истории, но все пак ще е по-близо до еднозначното разбиране за "народен представител".