Като стане дума за култура, има два типа скандали. Първият е идеен: Да стои, или да се маща "Аз съм българче" от читанките, маскарлък ли е скулптурата на Давид Чорни с БГ като турски кенеф, ние ли избрахме Човека глас да ходи да пее на "Евровизия", или той ни изработи с организирани есемеси...

Вторият е за пари и имоти, по-сериозен. Който също става идеен в един момент, но малко впоследствие и малко по друг начин.

Такава изглежда случката с филмова студия "Време" преди няколко дни и уволнения неин директор Станимир Трифонов. Министерството уволни Трифонов, защото студия "Време", най-общо казано, не носела пари в бюджета или носела малко - печалба от едва 15 000 лева за миналата година. Според министерството би трябвало да носи повече. Освен това само "Време" била държавно търговско дружество измежду 368-те частни продуценти, регистрирани в изпълнителната агенция "Национален филмов център". Министерството един вид казва: стоиш в държавен имот на "Дондуков", хрупаш на държавна ясла, а млекце за бюджета не даваш. Айде друм, вън на свободния пазар, гдето са останалите.

Трифонов пък заяви, че "Време" все пак прави филми, и това му била работата. И че вероятно съществува план студията да се закрие, защото имотите са се харесали на някого. ("Време" освен сградата на "Дондуков" притежава и почивна база в с. Черноморец, и т.н.)

Такава гюрултия не е за пръв път в нашата държава и културните й институти през последните 20 години. Няма и да е за последен. Само че конкретният случай с Трифонов не е основен обект на този текст. Ползваме го, за да опитаме да разберем какво се случи с културните ни политики и пируети в т. нар. "преходен период". И защо те още плодят гневни ерупции у заинтересованите,



както и гримаси, но най-вече апатични - у обществото



Рухването на тоталитарната държава остави на страната сложна система от държавни културни институти и огромен брой кадри, творчески гилдии и техни членове творци. Хора, принадлежали към средната класа икономически и към обществения елит като влияние и самочувствие. Някои от тях бяха обикновени приспособленци със скромни творчески възможности и чевръст усет за пласиране. Други бяха качествени служители със съответните компетентности и дългогодишен организационен опит, макар натрупан в тоталитарни условия. Трети си бяха направо майстори - на киното, на перото, на четката, на цигулката...

Както гилдиите, така и членовете им бяха разбишкани от вятъра на промяната и отвеяни по странни географски и социални ридове. Свободният пазар лиши от приходи творческите съюзи и декласира членовете им. Единици оцеляха и се реализираха, главно навън.

Но да виниш пазара днес за каквото и да било, е все едно да виниш снега, че вали и през февруари. Това е упрекаемо, защото внушава носталгичен привкус. Никой в новата политическа реалност, към която принадлежим по свободен избор и официално членство, няма да те разбере.

Само че в някои области пазарът се оказа щука хитра и безкомпромисна. Тя не се хвърли към творците и "марките" - имена на студии и издателства, на вестници и филхармонии. Тя се совна и бързо прилапа това, което привидя като наистина ценно. То е, което веднага може да носи печалба - сградният фонд.

Затова в някои области имаше и парадокси. Само приватизацията на софийските книжарници, няколко десетки на брой, преди петнайсетина години докара нещата дотам, че по едно време европейската столица София се видя без книжарница - без нито една. Ерго, тази стока - книгите - се оказа, или даде вид, че се оказва подходяща за сергийна и амбулантна търговия. Тя зае маргинална позиция по маси и спирки. Пък бившата "Руска" например, на Бояджиян, находяща се на топ място ("Алабин" и "Витошка"), я приватизираха за по-печелившо предприятие: търговия със сандвичи и кюфтета на голяма международна верига.

Е, тъй ще е тя, пазарът решава нещата, заклатихме глава упоено.



Кюфтето е по-важно



Как да не си спомниш тук прочутия спор между пазара и високата муза, захванат още от Пушкин в "Поетът и тълпата". Там поетът порицава невежата тълпа, която пред Аполон Белведерски предпочита глиненото си гърне, защото си прави в него манджа, а от мрамора полза не види*. А Белински, от чиито идеи по-късно се захранва енергийно и Октомврийската революция, гневно отвръща на Пушкин, че наистина гърнето е по-ценно. Защото и самият той, Белински, си вари в него манджа, хем и семейство храни оттам. А за "господарчето" то не е ценност - нему слугите носят манджата в чиния като нещо подразбиращо се, както движението на луната и слънцето.

Както и да е - парадоксът в тази еволюция е, че нови книжарници се появиха в София, хем някои от тях големи и хубави! На други места, но пак централни.

Пазарът на култура се оказа животно сложно, само щука не можем го нарече, при все желанието ни за повече простота. Това проилюстрира прекрасната ни певица Камелия Тодорова наскоро. А тя излезе на свободния пазар още по социалистическо време и се гмурна в него навън. Сетне се върна у нас, пък преди дни възропта към държава и министерство, че обричат певците ни на мизерия. Повод й стана фактът, че Столичната община покани за концерта на Нова година Горан Брегович и оркестъра му срещу 100 000. А нашите изнемогват неканени и за една двайсета от тези пари, беше логиката на патоса й.

(Следва)

--------

*Но мрамор сей ведь бог!, так что же?

Печной горшок тебе дороже,

Ты пищу в нем себе варишь. (А. С. Пушкин - "Поэт и толпа")