Бавно стана и се запъти към спирката. Съзнанието му пулсираше още от току-що допушената трева. Движенията му бяха забавени, вървеше като в гъста мъгла, сред която ярко се усмихваше лицето на майка му. Чувстваше се лек, а светът около него изглеждаше неуловимо цветен. Погледът му се опитваше да се концентрира върху таблото на трамвайната спирка, но не се получаваше. Образът на майка му се приближаваше, после се отдалечаваше като пъстра пеперуда и той се усмихваше, (за хората около него - идиотски), защото всъщност не знаеха какво вижда с премрежен блуждаещ поглед.
Заваля. Усещаше капките дъжд по лицето си и пелената леко започна да се разкъсва. Връщаше се в действителността, гледаше мокрите отражения по асфалта и за първи път от много месеци един стих боязливо надникна в ума му. "Зелени са звездите по небето, // когато гледа с влюбени очи". Затърси химикал и листче за писане, но изпусна мобилния телефон и се облегна назад. Една малка ръка му го подаде страхливо, обвило го с кафяви пръстчета с изпочупени нокти, готово с един крак да избяга, ако посегне да го удари. Марко прибра бавно апарата и се загледа в детето.

-	Гладен ли си? - образът на майка му се приближи до лицето му, сякаш го целуна.

Малкото момченце кимна и го погледна с големи черни очи. Едната му гуменка беше с връзки, другата свободно шляпаше из локвата с оплезен език.
Марко пребърка джобовете си внимателно. Откри чипс със сирене, наполовина изяден, и го подаде свойски на детето. Седяха под козирката на спирката и чакаха да дойде трамвая. Двайсетицата обаче закъсняваше, явно дъждът или късният час бяха задържали някъде мотрисата. Стана му студено. Мозъкът му се избистряше и той с гняв почувства как връщането в реалността го изпълва с досада. Искаше още малко майка му да постои с него. Липсваше му, колко месеци минаха... Тръсна къдрици. Имаше още една цигарка в предния джоб. Но не му се изваждаше тук.
Погледна детето. Малкият хрупаше остатъците от чипс и го гледаше с огромни светнали очи. Обърсваше с един ръкав нослето си, а с другия челцето, за да не падат капките от мократа коса в плика с картофките. Облизваше пръстчета след всяко кръгче и Марко се засмя. Заприлича му на кокер шпаньол, от онези, плюшените, може би защото не говореше, а само гледаше с топли умни очи.
Мерцедесът спря пред тях и костюмиран възрастен мъж надникна леко през отворения прозорец. Просячето изтръпна и се прилепи близо до Марко. Мъжът направи знак на детето да се приближи, но то стоеше като заковано и страхливо потреперваше. Младежът погледна детето.

-	Познаваш ли го?

Малкият кимна боязливо и очите му се напълниха със сълзи. Колата чакаше и господинът губеше търпение.

-	Ела тук, бе! На тебе говоря!

Вратата леко се поотвори и мъжът показа банкнота върху голям шоколад.

-	Гледай си работата - озъби се без сам да знае защо, младежът.

Вратата рязко се отвори и мъжът слезе. С него едновременно излезе от другата страна и шофьорът.

-	Бягай - извика Марко на детето и то като уплашено зайче излетя в тъмната уличка.

Лежеше на спирката, а кръвта от носа му мокреше разцепената устна. Болеше го главата, корема и левия крак. Усещаше как дъждът мокри косата му. Чу трамвая и шума от слизащи хора, но никой не спря.

-	Наркоман... Кой знае къде се е напил или напушил с трева. Какво поколение расте, а ние какви бяхме!

Думите отшумяха и той отпусна глава. Студеният дъжд продължаваше да целува лицето му.

-	Бате, жив ли си - детето клекна до него. Бършеше нежно с едното ръкавче кръвта от лицето му. - Аз като порасна, ще убия всички лоши хора, бате. Искаш ли да се обадя на някого?

Марко се опита да вдигне глава, но тя тежеше като олово. Езикът си усещаше метален и само се обърна по посока на детето.
Малкият се наведе до него и му прошепна в ухото:

-	Имам пет лева в здравия чипик, да спра ли такси?

Марко се усмихна и повдигна ръка бавно.

-	Жив съм, батковото. Намокри ме с малко вода от локвата и си тръгваме.

Стана трудно, подпирайки се на бордюра и се облегна уморено на автобусната спирка. Погледна небето и стихът отново надникна усмихнато през дъждовните капки.
"Детски са очите на небето, // когато гледа с влюбени очи". Трябваше да го запише този път непременно, само да не го забрави.
Малкият стоеше на един крак до него и го гледаше напрегнато.
- Хайде да си вървим у дома - предложи тинейджърът.
Детето посмръкна и попита смутено:
- Ти нали няма да ме биеш или...
- Няма, батковото. Баба сигурно е сготвила вкуснотия за вечеря.
Детето го погледна недоверчиво и двамата тръгнаха по тихите улици.
Беше пролет и миришеше на нова трева. На светофара Марко бръкна в джоба и изхвърли цигарата в близката кофа. После погледна разлистеното дърво над себе си и откъсна крехко напъпило клонче. Баба му щеше да се зарадва.
"Зелена е тревата в нежна вечер, // когато се прибирам у дома". Стихът не му даваше мира и той знаеше, че този път ще го допише. Започна да си посвирква с подути устни мелодия, която майка му много обичаше. Малкият до него направи същото и тревата в пролетната вечер се засмя.

-----
*Ина Крейн е псевдоним на преподавателка по български език и литература столично основно училище. Материалите за конкурса се изпращат до 1 септември само по електронен път на адрес: zakonkursa@anubis-bulvest.com