Миналата седмица подхванах темата за прехода на културата и използвах случая да ви позабавлявам с трагикомични примери от съответната култура на прехода.

Оказа се, че истински пазар за т. нар. "творци на изкуството" у нас няма. Говорим за такъв пазар, който би им позволил да продават продукта си свободно и като гилдии, а не като случайни единици с внезапно уцелен джакпот. И да живеят от това, хем по възможност заможно. На финала на предишната статия цитирах певицата ни Камелия Тодорова, която "се изока" срещу Министерството на културата, ако в текст с подобна тема ни е позволено да се върнем към чудомировата речева експресия.

Поводът - трудностите на музикантите ни да оцеляват. Тя заяви, че би станала дори чистачка в Министерство на културата - за заплатата. (Ако загърбим метафористиката, това тя най-вероятно не би. Но като се изокаш така, когато си достатъчно известен, може все нещо да получиш - за да не окаш повече и да



разлашкваш медийния баланс



в отношенията ръководство - народ. Така се прави, когато имаш име, а нямаш пари. Крие риск, но ако ножът на нищетата опре до кокала на музата, няма особен избор.)

Не иронизирам, нито упреквам Тодорова. Тя, първо, е забележителен глас. Второ - бори се за оцеляване. Най я беше разгневил фактът, че по Нова година общината е поканила Брегович да пее за 100 000 евро в София, а нашите хора не ги канят и за двайсетократно по-малко.

Нека кажем, че неслучайно възропта именно Камелия. Знаете ли колко ропот слушам 20 години от художници, писатели, кинорежисьори, актьори, музиканти? Ако този ропот можеше да се обърне в енергия, то не биха ни трябвали ни АЕЦ "Белене", ни тецове и ветрогенератори. Създаденият енергиен ураган сигурно би трансформирал вятъра на промяната в златен дъжд за българската култура и съзидателите й.

Само че въпросните творци най-често се свенят да роптаят на всеослушание. Те доста масово пребивават във фрустрация и тиха депресия. Страх ги е от обяснимото натякване: "Вие се хрантутехте на държавна ясла при липса на свободен пазар и истинска конкуренция. Хак ви е сега. При демокрацията е така. Продавайте си творчеството, ако някой поиска да си купи, и живейте от това. Ако не - значи не ставате. Вървете на полето или в тухларната."

Съгласете се, то звучи малко жестоко, но доста освежаващо. И почти справедливо. Дали все пак е тъкмо тъй, ще видим по-нататък.

Засега да се върнем при Камелия Тодорова. Тя напусна още по соцвреме страната, както твърди в интервю пред наша медия - "бягайки от комунизма". Освен това, ако си спомняте - всички, с едно изключение може би (Михаил Белчев), наши певци и музиканти бяха най-активната, ударната част на публичните прояви, насочени срещу свалянето на БКП\БСП от власт в началото на прехода. Те демонстрираха най-силно желание за демонтаж на унизителната система, както и премахването на съответните институции и категории, контролиращи твореца... Затова на пръв поглед изглежда странно сега изреченото от певицата: "...Не мога да отрека неща, които са били добри в онези години. Дори въпросната дирекция "Музика" да е била една от машините, с които сме били контролирани, факт е, че ние, музикантите, имахме работа, уреждаха ни ангажименти в музикални събития, включително и в чужбина, имаше национална политика в областта на музиката. Имаше продуцентски звена - БНР, БНТ, "Балкантон..."

Това го мислят мнозина в тази гилдия, както и в останалите, но Камелия Тодорова го казва. Дали защото няма техните комплекси?

Както и да е, докъде стигаме? Не щем контрол и социализъм, но



искаме повече държава в производството и пазара на изкуство,



повече субсидии, по възможност - всички творци на твърда заплата? Така бяха навремето например нашите режисьори - на заплата към студиите, хонорари за филма - отделно. Ицхак Финци в скорошната си книга "Четива" дава хубав пример от срещата си, заедно с Едуард Захариев, с италиански журналисти на Ботуша в зората на демокрацията у нас. Той, самият Ицко, се жалва на италианците: "Например Еди Захариев живее от помощи за безработни, както и всички български режисьори. От два месеца заведението "Българска кинематография" не съществува и осемдесет режисьори останаха на улицата, лишени от държавна заплата." А после иронизира сам себе си: "Ицко очаква възклицания. Не, никаква видима реакция. Журналистите си остават усмихнати, приветливи и питат за други неща."

Всъщност манталитетът на твореца от предишното време влезе в немилостив сблъсък не с пазара на новото време, а с внезапното връщане към реализма на "гърнето", за което става дума в заглавието. Нашите творци, при това стойностните, бяха възпитани и се бяха самовъзпитали да живеят в нещо подобно на орден или монашеска схизма. Със съответните догми, морал и греховце, разбира се. Илюстрира го самият Финци: "Бях свикнал да внимавам какво говоря, пред кого... но заедно с това не забравях, че трябва да бъда човек с достойнство, да не правя компромиси с убежденията си... да избягвам всякакви подлости, да не ме владеят користи... да не се продавам за пари..."

Но какво да продаваш и срещу какво друго да се продаваш, уважаеми творецо? - би запитала апотеозна апологетка на пазара като Айн Ранд.

(Следва)