Спряхме миналата седмица на Айн Ранд по въпроса за пазара и художеството. Дошлата на мода у нас с над петдесетгодишно закъснение апологетка на капитала и предприемачеството в най-либералните му измерения е твърда по тази тема. С две думи посланията й могат да се резюмират така: "Твориш изкуство? Добре. Изкарай творбите на сергията. Ако се харчат, продължавай да твориш. Дори богатей от продажбите без ограничения. Ако не се харчат, работи друго. Или прави каквото щеш.

Само не разчитай на държава, на фондове, на субсидии, на помощи и дотации. Недей мрънка и



не хленчи край трапезата на произвеждащите."



Концептуализмът на тази интересна и умна жена е безмилостен. На мен ми беше и леко забавен. Най-вече как се родее с типично болшевишка непримиримост - по дух, не по съдържание. Забавно е, защото тя е най-големият противник на болшевизма, комунизма и колективизма, който можем да си представим. Очевидно в случая си казва думата биографията - Айн Ранд (1905-1982 - истинско име Алиса Розенбаум) е щерка на петербургски аптекар евреин, загубил бизнеса си заради болшевиките, и емигрирала в САЩ през 1926 г.

В най-продавания си роман - "Атлас изправи рамене" - тухла-тритомник от хиляди страници, тя със средствата на художеството защитава концепцията си за върховната ценност на предприемача, бизнесмена и изобретателя в днешния свят. И за разумния егоизъм като най-добра основа на човешкия морал. На мен ми беше интересно в този огромен роман как са видени "творците" - те в масата си са видени с нескрито презрение. Паплач, която каканиже безспир за непознаваемостта на света, за култа си към чувствата, за нуждата от ограничаване алчността на фабрикантите и за разпределяне на техните печалби в полза на "обществото", на творците, на нямащите... Ранд смята това за лицемерие.

Словосъчетанието "обществен интерес" в устите на тези хора у нея буди възмута и гняв. Един-единствен (ама само един - sic!) творец от цялата пасмина философи, писатели, художници и прочее трегери е видян в героично-мъдра светлина - композиторът Хали (или Хейли). Той твори концерти (с мелодия, щото съвременните композитори бягали от нея, пояснява героинята й Дагни Тагарт), които се продават, а когато се окаже в друга ситуация (колонията на Джон Голт), той се прехранва с ръчен труд (дърводелство, ако се не лъжа).

Нека сега все пак оставим настрана утопията на Ранд (при все уважението ми към философа Ранд



като писател тя е утопист и романтик),



и се върнем към пазара на художеството у нас.

След Камелия Тодорова дори младата певица Мария Илиева се изказа на тема "преди и след 10 ноември". Тя ще да е била доста невръстно дете по Татово време - Мария, но това не й попречи в интервю пред всекидневник да рече, че у нас сега няма културна политика, а "преди 10 ноември е била факт!" И да подчертае как е било по време на тотално отречения от нас и времето тоталитаризъм: "Имаше изявен културен живот. Тази културна политика правеше хората щастливи да изживяват изкуството, да го консумират..."

По-нататък кадърната ни певица изобличава и днешна Европа, която не ни искала като творци, а като "работници и слуги".

Даа, струва си да се замислим върху такъв ропот, хем от страна на човек, който дори чавдарче сигурно не е бил по време на социализма.

Ропотът, мисля, има една основна причина. Това е фактът, че истински пазар на художеството у нас днес няма. Става дума за пазар, който гарантира не оцеляването, а нормалния живот на гилдиите. Парадоксално е, че такъв пазар имаше тъкмо през най-антипазарния период - на т.нар. развит социализъм! Кината носеха приход, защото бяха пълни, книгите носеха приход, защото излизаха в стохилядни тиражи, изобразителното изкуство носеше добър приход, защото се правеха откупки от градски комитети на БКП, от профсъюзи и други учреждения... Вярно, че приходът се преразпределяше - например оперните и оперетните театри получаваха дотации, натрупани от "по-презрени" музикални жанрове, а т.нар. литературна критика се издаваше и издържаше за сметка на приходите от преводни и родни бестселъри (имахме приключенски автор например, Петър Бобев, който не седеше по президиуми, но юношите го грабеха в огромни тиражи).

Но този доста развит пазар се дължеше



на монопола, частичната изолация и частичната цензура,



нали? Дължеше се и на нещо като просветен феодализъм - Людмила Живкова се увлече по източната езотерика, култа към духовното и неговите естетически превъплъщения и държавата почна да купува изкуство от творците в доста сериозни мащаби.

Е, тогава какво - пазар за нашите творци може да има само при Желязна завеса ли? Или при непосилно "обмитяване" на вносния културен продукт, за да има хляб за родните производители?

Примерно - вносно мляко - 50% мито. Вносна песен - 100%. Вносна чушка - 120%. Вносен филм - 300%... И т.н.

Че как ще стане, ако не сме КНДР? И трябва ли да става?

(Следва)