Чуя ли за историк, представям си го с пръстен на ръката. Тази ми представа е от времето, когато прочетох "The History Man" на Малкълм Брадбъри. Същият, който изобрети курсовете по "Creative Writing".

На едно дворче под село Бояна историкът Николай Генчев беше наклал огън, вареше компоти. Той нямаше пръстен. Имаше чувство за хумор. Освен дебели книги, той написа едно книжле, което се казва "Краткосмешна история на България".

На Николай Хайтов не му беше до смях, че като разкопавали под олтара на черквицата "Света Петка Самаджийска" в подлеза между хотел "Балкан" и ЦУМ (сега хотелът е "Шератън", а ЦУМ не го знам какво е), изхвърлили кокалите на Васил Левски.

Седем години Хайтов събираше доказателства. Снимки от градежа - камък по камък и всеки камък номериран. И излезе - знаете ли какво? Че подколенните кости на Левски са още там. Но историците си мълчат.

Не зная важно ли е Левски да има гроб. Зная, че е важно да знаем, че незнайни българи правили-стрували и погребали Левски по християнски под олтара на черквичката. Преди да умрат, Николай Хайтов и Николай Генчев приключиха техния спор за гроба на Левски и си стиснаха ръцете.

БАНаджийските старци (синодални или "феодални" старци според финансиста Симеон Дянков), вместо да плачат за сторената беля с костите на Левски, се присмиваха на Николай Хайтов и казваха: Той не е историк и археолог, а лесовъд; той ли ще ни учи нас. Хайтов, вярно, бил лесничей. Нито археология, нито история учил. Нито "Creative Writing" беше учил, за да стане писател, и от сърце се смееше, когато му разказвах за курсовете по "творческо писане". Те му изглеждаха като англосаксонския аналог на института "Максим Горки" - съветския инкубатор за излюпване на писатели.

Ако в курника на историците влети нова птица, на историците и на историчките им настръхват перушините и те дружно се нахвърлят на пришелеца.

Николай Хайтов беше пришелец в стадото на историците. Но неговият сборник ("Исторически и археологически документи за гроба на Левски") ще надживее старците от курника на историците.

Неотдавна имаше годишнина от обесването на Васил Левски. Няколко дни преди това историците от Софийския университет пак решиха да се смеят, вместо да плачат. Те пак събрали кандидатстудентски "бисери".

Историците не са единствените, нито главните виновници за упадъка на българското образование. Но и те имат вина. В учебниците по математика и геометрия, по физика и химия няма глупости. А в учебниците по история, както и в учебниците по български език и литература има глупости, написани на несмилаем, псевдонаучен език, за да покажат съставителите на учебниците колко са умни и важни и учени. На гърба на децата. И после се надсмиват над децата, издавайки антологии с "кандидатстудентски бисери". Що се смеят? Що не плачат над собствените си провинения към историята? След 1989 историци и политици нарекоха робството "османско "присъствие"; преди 1989 те пишеха ах! и ох! за братушките, за казаците!

Да, Иван Вазов написал през 1878 "Здравствуйте, братушки!". Но после той написал "Що дирите тук?", когато казаците и румъните нахлули в Добруджа. Българската конница сразила казашките ескадрони, за които онзи ден един историк написа (на страниците на този вестник) колко били казаците легендарно твърд и страшен народ. Вярвам. Но и на вуйчо си вярвам.

Направихме ги "даран-перан", хвалеше се вуйчо и сечеше въздуха пред лицето ми и аз се отдръпвах, понеже лявата му ръка с липсващи пръсти сечеше въздуха като сабя, макар че кавалерийската сабя той я въртял с дясната си ръка, и то неумело. През 1916, когато румъните и казаците нахлули в Добруджа, вуйчо учел в Брюксел, а сестричката му (моята майка) в католически пансион в Анверс (тя никога не казваше Антверпен). Двамата веднага тръгнали за България; той да се бие, тя да стане санитарка. Като я видели, че е дете, не я приели. Той излъгал наборната комисия, че е пълнолетен, и понеже бил невисок и пъргав - хайде в кавалерията. Вуйчо ми беше фанфарон. Заслугата му за разгрома на казаците в Добруджа е нулева. По-старите кавалеристи все гледали той да е между тях, че да го пазят. В суматохата той си загубил пръстенчето и слязъл от коня да го търси, а българските кавалеристи отминали напред, преследвайки казаците. Вуйчо си намерил лявото си кутре с пръстена, отрязаната половинка от безименния пръст не я търсил. В лазарета той развеселявал другите ранени, четейки им на глас писмата на майка ми, написани на български с особен словоред, малко като френския: Казаците, те бягат ли? Бягат румънците ли? Сред кандидатстудентските бисери едва ли има такъв словоред.

Послеслов:

Жанрът "кандидатстудентски бисери" го започна вестник "Стършел" през шейсетте, когато във Франция излезе "La Foire aux cancres", където обаче няма и капчица дебелашко надсмиване над лошите ученици. Жанрът "кандидатстудентски бисери" ми се струва български; не ми е известно той да има аналог в други страни. Сборникът "Историците се смеят", съставен от Искра Баева, е на равнището на хумора на мъжете с пръстени, гривни, ланци и обеци.