От трийсетина години насам си мислим, че всичко за границите на българското Възраждане е вече казано, което, разбира се, няма как да е вярно.
Дори съвсем бегъл поглед върху възгледите за границите на тази романтична част от българската история ще покаже нагледно, че всъщност споменатите трийсетина години са обичайният срок, в който се появява нова (или обновена) версия за началото на периода. Горната граница, т.е. краят на Възраждането, почти не се подлага на обсъждане - тя отдавна е точно поставена във времето на Руско-турската освободителна война, официалния акт на Освобождението на 3 март (19 февруари) 1878 г. и началото на съвременна независима България. Оттогава ни делят точно 132 г., което е добър отстъп във времето. Вече можем да отсъдим безпогрешно всички наши постижения след края на Възраждането и всяка година да бъдем, струва ми се, недоволни (или не достатъчно доволни, ако предпочитате) от резултата.
Долната граница на Възраждането, времето, което се приема за начало на периода, се колебае твърде силно. Първите идеи възникват у самите възрожденски деятели преди средата на ХIХ в. В. Априлов и Г. Раковски откриват началото на българското Възраждане в своята съвременност, някъде в 30-те години на века, облягайки се в съжденията си на започналите реформи в Османската империя и на вече повсеместно проявените типично възрожденски явления. М. Дринов през 1871 г. революционно смъква това начало цял век по-рано и го свързва категорично с появата на Паисиевата "История славянобългарска". Тезата на Дринов се основава на дълбоката му вяра, че великата личност сама по себе си е достатъчна да увлече след себе си, да ускори общественото развитие, да пренесе на плещите си цялото общество в нова епоха - вяра, която много от нас подкрепяха горещо през целия ХХ в., а със сигурност и днес. Тезата на Дринов остава най-разбираема, тя е свързана с точно датирано събитие и личност, помни се лесно, има ясно изразен романтичен ореол и отговаря на масовата представа за силата на великите в историята.
След още един обичаен, както установихме, трийсетинагодишен период около началото на ХХ в. Иван Шишманов пръв е разколебан по отношение на категоричността на Дриновата теза за силата на великата личност "да предизвика живителните сокове на една нова цивилизация" (Н. Генчев, 1978). Без да направи свое предложение, Ив. Шишманов остава само със съмненията си.
Нов обичаен срок ни отвежда в особеното време на трийсетте години на ХХ в. с тяхното злокобно предчувствие за предстояща катастрофа. Изглежда под въздействието на царящата обществена атмосфера младият тогава Хр. Гандев, но не само той, започва търсенето на началото на Възраждането в последните десетилетия на ХVI в. - все по-надолу във вековете, все по-близо до чуждите представи за начало на Възраждането. Опитите да се обясни началото на българското Възраждане с началото на дестабилизационните процеси в Османската империя от това време не можаха да се наложат и поради отсъствието на запомнящо се събитие, което да стане отправна точка на процеса.
Следва пак период с обичайната продължителност, но малко разтегнат поради безвремието на Втората световна война. В края на 60-те и през 70-те години на миналия век се оформят две тези. Първата, която бе съобщавана срамежливо, продължи бясно надолу през вековете, за да закове началото на българското Възраждане в 1259 г. - изписването на Боянската църква. Втората теза след дълги колебания още от 50-те години уточни търсеното начало, макар и с уговорки, в първите години на ХVIII в., "когато се проявява отчетливо цялата съвкупност от исторически явления и процеси, достатъчни по своята качествено нова социална същност да обозначи един нов период в нашата национална история" (Н. Генчев, 1978).
Идеята за начало на Възраждането в средата на ХIII в. не можеше да бъде защитена с методите и средствата за научно дирене през 70-те години на миналия век. А и беше съвсем реална опасността да попаднем в грозното меле от наддаване и надцакване между гръцките и сръбските историци кой е по-възрожденец, потъвайки безутешно надолу във времето, докато отнесем Възраждането в края на краищата до палеолита.
На практика в общоприета и "официална" се превърна тезата за поставянето на разделител между Средновековие и Възраждане в началото на ХVIII в. - теза, която бе абсолютно приемлива, откъдето и да се погледне.
* * *
Не може да има никакво съмнение, че отец Паисий, чието светско име не знаем, е сред най-светлите личности в българската история. Подкупващата напевност на неговата "История славянобългарска" сътворява образа на истинския българин, носител на най-прекрасните черти на народа ни. Този образ се оказва напълно достатъчен, на неговата красота не може да повлияе нито недостигът на лични данни за Паисий, нито отсъствието на портретно изображение. Представата за Паисий, която сам той безхитростно създава в "История славянобългарска", е самодостатъчна.
Въпреки някои отлики във формата и структурата, въпреки споделените в произведението съвременни на Паисий идеи, въпреки наличието на синхронни нему автори-историци като Г. Ст. Венцлович, Дж. Бранкович, Йован Раич (Сърбия), Г. Добнер и Й. Добровски (Чехия), "История славянобългарска" остава в същността си една средновековна летопис, която трябва да обобщи, да прослави, да популяризира и обезсмърти българското Средновековие. Нейното разпространение, влиянието, която тази книга оказва по-късно върху обществените процеси по българските земи, са вече в следващата историческа епоха. Обикновено това е съдбата на великите да преминават необезпокоявани през времето.
* * *
И така след поредния обичаен трийсетинагодишен период изглежда е време да се запитаме кога една историческа епоха сменя друга. При цялата условност на процедурата, разбира се, и с ясното съзнание за продължителност все пак на историческите процеси. Изглежда, че това се случва не само когато коренно се променят обществените отношения и нагласи, революционни изменения настъпят в стопанството, начините на производство и формите на собственост, възникнат съвършено новаторски произведения в науките и изкуствата, а преди всичко когато новите характеристики в своята съвкупност достигнат до възможно най-много хора и навлязат достатъчно широко във всекидневието и в бита. Дори не е необходимо тези промени да бъдат преобладаващи, а само достатъчно разпространени, водещи.
Така началото на нашето Възраждане ще попадне в последните години на ХVIII в., а Паисий и неговата "История славянобългарска" ще затворят последната страница на славното ни Средновековие. И това не е нито късно, нито рано, а съвсем едновременно с останалите народи в Европа.
(следва)



Извори

"Читаите и знаите да не бивате от други родове и язици подметаеми и укораеми. Аз излиха поревновах по рода и по отечество болгарское и много труд сътворих събирати от различни книги и истории, дондеже събрах и съвкупих деяние рода болгарскаго в книжицу сию ради ваша полза и похвала. Вам написах, кои любите свои род и отечество блгарское и любите знати за свои род и язик. Преписуите историицу сию и платите нека вам препишат, кои умеют писати и имеите ю да се не погуби!
А кои не любат за свои род болгарски знати, но се обращают на чужда политика и на чужди язик и не радат за свои язик болгарски, но се учат четати и думати по грчки и срамат се да се наречат болгаре. О неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свои язик и не думаш? Или не са имали болгари царство и господство? За толико лета царствували и били славни и чуени по сва земла и много пути от силни римлане и от мудри грци дан възимали. И давали им царове и кралеве свои царски дъщери в съпружесво да би имели мир и любов с цари болгарские. И от всего словенскаго народа наи-славни били болгари, прво се они царове нарекли, прво они патриарха имели, прво се они крстили, наи-боле земла они освоили. Тако от свего народа славенскаго наи-силни и чесни били, и први свети славенски от болгарски род и язик просиал, како за то по реду све в сию историю написах; и за то имеют болгари от много истории свидетелство, защо е истина све за болгари, како и поменух.
Но от що се ти, неразумне, срамиш от свои род и влачиш се на чужд язик?"
Паисий Хилендарски, История славянобългарска, Втори предговор, 1762 г.