- Г-жо

Шабани, напоследък сякаш зачестиха случаите с деца, пострадали от насилие. Хората ли в системата не работят или законите?

-

Не само законът е виновен и не само грешките на хората. За 2008 г. случаите на насилие, по които се работи в отделите за закрила на детето, са били около 1660. За 2009 г. само за първото полугодие са 1060, т.е. има двойно повече случаи. И 80% са домашно насилие. Вероятно тази статистика не е резултат само от драстичното увеличение на насилието, но и на по-голямата чувствителност на обществото към проблема, то повече го разпознава и сигнализира. За съжаление, насилието не е нещо, което може изначално да се спре. Но трябва да се направи така, че да се минимизира. Да направим така, че институциите да могат превантивно да спасяват децата, които са най-често жертви на насилие и експлоатация.

- Оставаме обаче с впечатлението, че преди детето да пострада, едва ли не нищо не може да се направи?
- За мен има проблем със системата за закрила на децата долу, на място. Обществото очаква едва ли не тя да се осъществява от един отдел, да създадем една детска полиция, която да вкараме във всяко семейство. Няма такава система по света. Децата не са като дърветата в гората, които стоят на едно място. Те ходят на училище, по болници, ползват социални услуги, техните семейства също. Децата са на улицата, те са обект на престъпление. Системата е от всички тези ресорни министерства, които по закон са органи за закрила и трябва да действат долу. Не да кажат: "Това е работа на социалните работници." Социалните работници да се оправдаят: "Ама ние нямаме достатъчно информация." А прокуратурата да каже: "Ние нямаме доказателства."
Ей така се изпускат децата. Всички трябва да действат синхронно, докато приключи случаят. Има и много свързано законодателство, защото има закон за МВР, за народната просвета, за социално подпомагане, които регулират всички тези дейности от живота на детето. И в закона за закрила на детето е казано, че трябва да бъде изработен един координационен механизъм. Но големият проблем на координационните механизми в България е, че когато нещо не е разписано в закон, в нормативен акт, институциите не го приемат за свое задължение. Аз съм говорила с хора. Давам произволен пример с полицай. Той казва: "На мен не ми е разписано като задължение." Това е.
- А капацитетът на системата достатъчен ли е?
- Не. Тук не става въпрос само за отделите за закрила на детето. Ако започнем с тях - да, има голямо текучество на хора, които освен това от 2005 г. почти не са обучавани. Скоро гледах един случай в "Люлин", който се работи от две години и социалният работник се сменя през три месеца. И независимо от добрата воля на хората в отдела, няма как да се осигури устойчивост. Когато има текучество, обучението не е на ниво, работата е трудна, а натовареността голяма - един социален работник се занимава със 100 случая на месец, големи резултати не може да се очакват. Затова за мен, за да заработи системата долу, на място, трябва тези служители да не страдат от бъдещи съкращения. Нужно е обучение на хората, да знаят как се работи екипно. Да знае полицаят например, че винаги трябва да информира не медиите, а социалния работник. С лекарите е същото. Скоро глобих едни доктори, които при раждането на ромка под 18 г. не бяха уведомили отдела за закрила. Те казват: "Ами това се случва всеки ден". Или: "Законът за закрила си е на агенцията за закрила или на отделите за закрила". Няма такова нещо. Това е задължение на лекаря, защото майката е дете в риск. Глобата е минимум 1000 лв. И аз реших, че ще пристъпим към такова нещо, защото вече е нужно да формираме критично отношение. Докато приемаме за нормално раждането на деца от деца на 13 години, няма да се справим с този проблем.

-	Оставам с впечатление, че в момента, ако родителите доброволно не се откажат от децата си, системата не може да се погрижи за тях?
-	Може. Законът казва така: дете в риск е това, при което има съмнение или най-малка заплаха за неговото физическо, нравствено и психическо развитие. Тук вече стигаме до субективния фактор. Как конкретният социален работник е оценил, че има риск или не. И тук вече може да се анализира има ли човешка грешка или не. Има възможност, ако е преценил, че има достатъчно основателен риск за здравето му, да изведе детето от семейството.
-	И къде да го заведе?
-	Може в приемно семейство. Не искам да чувам институции. Не е нужно.
-	Но тази процедура е бавна и тромава. Спешно може да стане в кризисен център, обаче у нас действат само 9 такива. А пет са закрити заради спряно финансиране.

- И според мен още социални услуги ще бъдат закрити. Финансовата криза е факт. Но по мое мнение в годините малко хаотично са развивани социалните услуги. На места може да се видят мултиплицирани такива с незает капацитет. Това показва, че не е имало нужда от тях. А други, които липсват, не са развити. Значи не са оценявани правилно нуждите на общността. Това е една от амбициите ни - за да са добре обгрижени и децата, и семействата им, трябва мрежа от услуги, не една. Ето, сега в "Пирогов" лежи в тежко състояние след побой Кинчето на 17 г. Тя е избягала от дом "Люба Тенева", където е имала нужда от по-специална услуга, защото е имала психично заболяване. Няма такива услуги в България, не са развити.

-	Давам ви пример - майка с дете, което страда от недохранване. Тя не го води на лекар. Социалният работник не е специалист да прецени дали това дете е редовно недохранвано или просто е слабо. Има ли правомощия той да вземе лекар и да посети детето на място с него?
-	Не, няма правомощия. Това е една от посоките в закона, която искаме да развием. Малко овластяване на социалния работник. Не той да ходи и да моли другите институции да съдействат, а да може да ги задължи. Ето сега - с епидемията от морбили - няма как да задължим личните лекари да отидат да ваксинират. А това са деца в риск.

- Има и друг проблем - не можеш да направиш нещо за хора, които не желаят да го правят, не желаят да се обучат, да минат курс за овладяване на гнева?

-

Това е много вярно. В един момент ние започнахме да пазим децата от собствените им родители. И трябва наистина в новия закон да се заложат сериозни санкции към родителите, които не изпълняват предписания, давани от социални работници, лекари, учители и т.н. За институциите. За мен принципът "налагане на санкции" в България работи. Сега например, ако оставиш дете под 12 г. само вкъщи, трябва да се установи, че има риск, за да те глоби полицията. Не съм чула за такива глоби. А според мен априори подобно действие е риск за детето.

Знаете ли най-големият брой случаи кои са? Родителските спорове. Почти няма случай един родител да не обжалва как институциите са подкрепили другия. Защото всеки си има своята гледна точка. Нарушават се интересите на детето заради личните отношения. Но в много малък процент от тези случаи наистина има нарушени права от конкретен родител и институциите трябва да подобрят работата си. В повечето случаи е война между родители, в която децата са използвани. Единственият начин е те да ползват някаква социална услуга - психологическа подкрепа, медиация и т.н. - и да създадат условия това дете нормално да общува с двамата.
- Разбрах за случай на разсиновяване, тъй като заради непълен социален доклад на детето осиновителката се е оказала напълно неподготвена за поведението му. Да не говорим, че е безумие приемните родители да минават продължителен курс на обучение, а кандидат-осиновителите - не.

-

Аз мисля, че е слабост на нашата система липсата на услуги, които да подкрепят кандидат-осиновителите или осиновителите след осиновителния период. За приемните родители има. Затова смятам, че трябва да се развиват такива услуги. Една от многото причини, поради която чужденци нямат проблем да осиновят дете с увреждания, е, че те биват подкрепяни и подготвени за това, което ги чака. Нашите кандидат-осиновители на практика не са подготвени. Дори за нормално семейство, когато му се роди дете с увреждане, трябва да има адекватна подготовка от специалисти, за да се справи по адекватен начин. Няма откъде да я получи.