Днес няма да си разваляме настроението!

Ще оставим елегиите на зимата и ще се потопим в светлото и радостното в пролетния наш живот.

То пък едно потапяне, по-скоро японски душ: топло - студено, топло - студено. Сякаш ни каляват. Като стомана. От което разбираме, че сме железни.

Хубавите новини се сипят почти през час: ще увеличават (тока, парното) - няма да увеличават, ще съкращават (работни места) - няма да съкращават, ще вдигат (здравните) - няма да ги вдигат, ще облагат (пенсиите) - няма да облагат, ще махат (плоския данък) - няма да го махат. И все така...

Човек се задъхва от вълнение. Не успява да преглътне добрите новини. Това е хубаво за сърцето, а казват, и за обмяната на веществата. Добрите новини са афродизиакът на сезона. Дори и когато са инсценирани. Задължително - всеки ден, защото именно всекидневните радости са основата на дълголетието. Те са по-важни от кризата, както и от безработицата. Трябва само да поддържаме нивото. Важното е, че напипахме технологията: топло - студено, топло - студено...

Не, не беше така. Обратно е: студено - топло.



Отмяната на лошите вести е истинската добра вест



Пък и най-достъпната. Боравенето с положителните емоции гарантира ентусиазъм и възторг. Обявяват се черни новини и след това се отменят. Така адреналинът преминава в ендорфин и обществото се друса от пулсираща признателност. Защото облекчението е много сочно, непреодолимо чувство. Като добавим и сладостната тръпка, че на някого нещо щели да му вземат и че най-после щели бръкнат и в пълните джобове - на какво отгоре да униваме. Почти контактно ни предават задължителния позитивен поглед към утрешния ден, по старому - оптимизъм. Обаче екзотични статистики твърдят, че домашните любимци на оптимистите, (позитивците) живеят по-кратко. А работниците във фирмите на популярни симпатяги и веселяци напускат по-често и също тъй по-често стачкуват. Смята се, че и на едните и на другите господарите са им стоварили своите проблеми, грижи и неврози. За да запазят (господарите) светлия си поглед към живота. Както и настроението, т. е. стандарта си.

Като малко момче обичах да гледам как в ковачницата край прочутия плевенски хан "Бъркач" набити мъжаги подковаваха работни коне от цялата околност. Тогава това беше много разпространена услуга, стълпотворението си беше като в днешен автосервиз. Работна сила от различни "марки" си чакаше реда, гледката изнервяше впряговете. Трябва да е било в залеза на живата тяга, но беше възбуждащо да се наблюдават толкова прекрасни животни: врани и алести, местни и тежковозни, изостанали от германските обози и разплодили се по нашите земи. Всички те бяха обяснимо неспокойни, пристъпваха и оголваха зъби. Особено непокорни бяха катърите - по двама-трима души се бореха с тях, докато ги "обуят".

Запомнил съм един хитроумен инструмент за въздействие и управление на процеса, бездруго плод на самородния български гений. Две грубо одялани дървета, скрепени в средата с железен болт - нещо като гигантска щипка за пране. С нея чиракът защипваше устната на животното и стискаше без жал, докато отзад майсторът наместваше подкови и забиваше клинци. Хипнотизирано от болката, то забравяше страховете си и другата болка. И казваха, че после през целия ден конете били като с криле - послушни, усърдни, бързи, не усещали товар и нанагорнище. Това бил резултатът от... облекчението.



Нещо като временно поникване на криле....



При това всекидневно отпускане на "щипката" би трябвало и на нас да ни поникват - всеки ден. Но това са метафори от миналия век, изглежда в наши дни те са просто анулирани.

Затова няма да използвам тази техника. Днес ще постъпим различно: ще ви кажа първо хубавата новина.

Не искам да създавам сензация, но знаете ли, че напоследък в трамвая и автобуса деца и юноши почнаха да отстъпват място на възрастните? Каквото и да означава това - предпочитам да вярвам на очите си. Признавам: не бях се надявал да го видя отново в този живот. Нагледал съм се на обратното. Някога дори ми се отпусна ръката и написах как една баба се строполи в 280-ката. Вдигнахме я, но не й намерихме място. Навсякъде седяха български студенти и студентки, загледани през прозореца. Ужасих се от собствения си текст и не го отпечатах. Пожалих си читателя. Днес, при толкова добри новини, не знам дали не ви претоварвам с тази. Но мисля, че децата - неизвестно как! - са си върнали обратно първите седем години. И че с това човекът се връща към себе си.

И то в едно време, в което ние вече не казваме "добродетели", а "ценности".

И в един живот, когато радостите (!) отново се "спускат" от горе, а никой не го е грижа да ги сътворява...