Не от вчера обществото периодично бива въвличано в дискусии около предложенията на едни или други организации за въвеждането на електронно гласуване. И от години този въпрос се разглежда в изключително тесен контекст и с участието на твърде ограничен кръг политици и експерти.

Това, което привържениците на въвеждане на е-гласуване винаги пропускат да съобщят (и то не само на широката публика, но и на политическите сили, на които дават своите съвети), са



многобройните провали на е-гласуването по света



При това става дума не за отделни случаи в затънтени избирателни секции, а за мащабни провали, засягащи цели държави. През 2005 г. Ирландия беше вече закупила оборудване (7500 машини) за 52 млн. евро, което да разположи в цялата страна - и 5 седмици преди самите избори се отказа да въвежда е-гласуване (при това не само от съображения за сигурност, но и от опасения за нарастващи разходи). По-рано, в началото на 2004 г., американското Министерство на отбраната се отказа от друг, по-ограничен пилотен проект (който беше замислен да обработи само 100 000 гласа на американски военнослужещи, които със семействата си се намират постоянно в чужбина). След като бяха похарчени близо 20 млн. долара, той беше закрит, тъй като оценяващите го независими експерти решиха, че "опасността от успешни и широкомащабни атаки е твърде голяма", и препоръчаха "никакви подобни опити да не се правят и занапред, поне докато самият интернет заедно с домашните компютри по света не започне да се изгражда по някакъв фундаментално различен начин".

Това са само малка част от примерите, които опровергават лековерните изявления на привържениците на е-гласуването в България, които самоуверено произнасят аргументи от типа: "Щом малка Естония се е справила, защо ние да не можем?".

Но нека оставим споровете по сигурността на специалистите и да се насочим към друг проблем на е-гласуването, който не просто е дори по-голям от този със сигурността, но и би трябвало да е по-достъпен за разбиране от страна на обикновения гражданин, а именно:



реалната полза от е-гласуването



Веднага трябва да уточним, че ще говорим за "ползата" не от гледна точка на това дали една или друга политическа сила би повишила своя резултат на предстоящи избори - такива "ефекти" винаги са възможни, независимо дали високо- или нискотехнологични са едни нововъведения в изборния процес, - но ще се съсредоточим върху това дали има полза за обществото като цяло.

Но нека все пак първо разгледаме по-конкретно поне един от проблемите, който според някои изследователи и политици би могъл да бъде "решен" чрез въвеждането на е-гласуване. Да вземем отдавна коментираната ниска избирателна активност на българските граждани - която след въвеждането на е-гласуване според отделни политици (Мартин Димитров - СДС) щяла да се повиши с "над половин милион души", а според малко по-скромните преценки на Любомир Гаврилов (българин, преподавател по математика във френски университет) тази активност щяла да "нарасне механично с 10%".

Разбира се, всичко това са "сметки без кръчмаря" (какъвто в случая е единичният отделен български гражданин, сам взимащ решението дали да гласува или не). И най-силното опровержение на подобни прогнози са именно изборите през 2007 и през 2009 г. в страната, станала любим "образец" за привържениците на въвеждането на е-гласуване "тук и сега" - Естония. Там през 2007 г. на изборите за национален парламент през интернет гласуваха 30 хил. души, а през 2009 г. на изборите за Европарламент - вече близо два пъти повече. И въпреки този "успех" през 2007 г. общата избирателна активност беше близо 62%, а през 2009 - само 44%. (Към това трябва да добавим и друга важна особеност на естонската система - през 2007 г. ползващите интернет имаха 3 дни, за да дадат своя вот, а през 2009 г. - цели 7 дни!). Става ясно, че не липсата на е-гласуване преди (и не неговото наличие днес) е решаващо за нагласите на естонските избиратели.



Как да си обясним този очевиден неуспех



да бъдат привлечени гласоподавателите?

Проповедниците на е-гласуването не се и опитват. А простата истина е, че негласуващите са такива не защото днес е трудно и бавно да гласуваш, а защото хората (вече) не виждат смисъл. (По същата проста причина много хора днес вече не гледат телевизия - не защото е "трудно" да пуснеш телевизора, а защото няма смисъл!)

Така че правилният подход към проблема с негласуващите е да се търси отговор на въпроса "какво би могло да придаде смисъл на гласуването", а не "как гласуването да става по-лесно и по-бързо".

Освен това от гражданска гледна точка въпросът трябва да бъде не просто "Как да вярваме на електронното гласуване" (както бе озаглавена категорично изразената от "Ню Йорк таймс" през юни 2009 г. редакционна позиция против всякакъв вид "безхартиено" гласуване), а по-скоро: "Какъв смисъл има да вярваме не само на електронното, но и на всеки друг тип гласуване, при положение че гражданите все повече губят вяра във всички останали, предхождащи гласуването, фази от политическия процес?"

Време е като граждани да си зададем поне въпроса: когато въвеждаме е-гласуване, т.е. когато вкарваме електронни технологии в процеса на гласуване (независимо дали става въпрос за дистанционно гласуване през интернет или просто за ползване на оборудване вътре в избирателните секции),



реално какво точно променяме?



Променяме ли начина, по който партиите преди изборите издигат своите кандидати за изборите? Или начина, по който партиите преди това обсъждат и приемат своите политически програми и платформи - подобряваме ли го? Дали чрез такава стъпка ще променим начина, по който партиите се снабдяват с пари за своята дейност? Или начина (до голяма степен залегнал в едни неуместно ограничителни законови изисквания), по който гражданите могат да създават нови партии? След като е ясно, че не постигаме нищо подобно, как бихме могли да очакваме, че една промяна в начина на гласуване ще доведе до някакви коренно различни резултати в самата провеждана политика?

Няма ли отново да изберем също такива негодни кандидати, издигнати от също толкова зле функциониращи партии? Само че този път за наше (и за тяхно) самочувствие ще направим това вече "по съвременен, електронен път".

Време е да признаем, че да се обсъжда днес у нас конкретиката по въвеждане на е-гласуване в България всъщност означава да се прилага един твърде тесен подход, и то върху един и без това предварително вече твърде стеснен терен. Това свиване на дебата и фокусирането му изключително върху въпрос с по-скоро технически характеристики не може да бъде продуктивно. Ако това не се разбере от различните заинтересовани лица, ще означава, че всички замисляни в момента експерименти с електронно гласуване не целят постигане на нищо повече от някакви конюнктурни партийно-политически цели.

При един по-широк поглед върху проблемите изследователите отдавна са отбелязали, че ИКТ (информационните и комуникационните технологии) много често служат просто като "усилвател" на вече съществуващи тенденции - а това означава, че повече и по-добра технология



не винаги означава повече и по-качествена демокрация



За да подобрим демокрацията, не е достатъчно просто да снабдим с нова технология едни остарели процеси и структури (по този начин може и само да удължим неизбежната им агония!) - необходимо е да се намери подходяща технология за необходимите нови явления в политическия процес, които да заменят старите.

Това би трябвало да ни накара да се замислим как точно следва да се формулира целта: към "заздравяване" и "укрепване" на днешните демократични институции и процеси ли е желателно да се стремим, или към изобретяване и изграждане на нови институции и процеси, които да са и по-демократични, и по-устойчиви, и по-способни към саморазвитие?

При всички положения обаче се налага да се върнем малко назад и да видим ясно два прости факта, с които би трябвало да се съобразим, за да можем отново да тръгнем напред. Първо, политическите дейности и по Конституция (чл. 11), и де факто могат най-общо да бъдат сведени до два типа: формиране и изразяване на политическата воля на гражданите (като формирането не само е по-сложен и по-продължителен, но и по-съдържателен характер - докато изразяването е сравнително по-просто, извършва се по-бързо и по-формално). Второ, от по-силния съдържателен характер на формирането на волята на гражданите следва, че основните усилия по въвеждането на новите технологии в политическия процес трябва да се насочат именно натам (а не към гласуването). Защото по принцип много по-продуктивно е прилагането на ИКТ в дейности със съдържателен, отколкото в такива с формален характер. И докато при дейности с формален характер прилагането на ИКТ постига количествени ефекти (например многократно ускоряване на обработката на данните), то при прилагането на ИКТ върху дейности със съдържателен характер е възможно да се постигнат и качествено различни резултати.

Именно от такива се нуждае днес политическият живот на България.