- Всеки ден не е Великден!

- Не е. Великден е само два пъти в годината - отговарях аз и ме гледаха особено.

Напролет евреите празнуват Песах (пасха), понеже тринайсет века преди Христа те се измъкнали от робство в Египет ("Exodus" в Библията). Аз неправилно наричах Пасха еврейския Великден и го празнувах с евреи като Фреди Криспин, които имаха смесени бракове и празнуваха и Великден, и Пасха. Така че си имахме два Великдена годишно.

През войната се евакуирахме в Катуница. Агрономът следвал в Германия; оженил се за Вилма, една от трите дъщери на хазайката си.

Там купували два-три резена диня или четвъртинка. Вилма писала на майка си: "Мути, тук в България разрязват една диня, разрязват втора и изяждат само сърцето на третата или на четвъртата диня; останалото го дават на прасетата." Майката на Вилма се радвала, че щерка й се е уредила в България, понеже бомбардировките над Германия ставаха тежки и понеже тя била наполовина еврейка, а Вилма - една четвърт. Квартеронка, казвах си аз, понеже тогава четях романа на Майн Рид "Квартеронката".

Агрономът и Вилма живееха под наем в селска къща без вътрешни баня и тоалетна, но Вилма създаваше уют и топлина, пъхайки в кюмбето брястови цепеници (още имаше брястове в България). Вилма пишеше на майка си, че в Катуница тя дава частни уроци по немски, нищо че аз бях единственият й ученик. Вилма се смущаваше от комплименти каква е стройна и светлоока. За нея комплимент беше това, че аз харесвах беренджена и другите еврейски манджи. Също нейния щрудел, крем пита и баварски крем със сладолед, за който й помагах: тенджерата с разбити яйца, сметана, захар и ванилия я отнасях в индустриалния хладилник на гара Катуница, откъдето тръгваха за Германия хладилни вагони със замразени храни. Вилма се вайкаше, че сладоледът не става гладък, а на иглички.

После отивахме у нас да слушаме радио, понеже вкъщи имаше радиоприемник от "Златната серия" на "Телефункен". Свръхселективен, с магнитно око и разлети къси вълни. Копчето за настройка беше запечатано с червен восък, за да не слушаш други станции освен Радио София или немската вълна (Радио Донау), ако нея предпочетеш. Печатът беше счупен и върху телефункена имаше заявление с родителски подпис, но без дата, че "днес" детето (сиреч аз), както си играело, счупило печата, та да дойдели агентите на Царството да сложат нов печат. Агентите не дойдоха да проверяват. Макар и българи, те бяха като британските Crown Agents, които се домъкнаха в България половин век и кусур по-късно.

После Вилма направи черешов пай. Не с череши, нито с вишни, а с едри възкиселички вишнапи. Вилма получила рецептата от сестрите си, другите две квартеронки. Те се спасили. Добрали до САЩ, заживели там и й пратили рецептата. Останалите роднини на Вилма не се спасили.

- Ние сме като Der еwige Jude - въздъхна Вилма.

- Скитникът евреин - поясни баща ми.

- Вилма каза Der еwige Jude, а не Der Wander Jude - поисках да уточня, но Вилма ми даде още едно парче чери пай и аз престанах да уточнявам.

По-късно научих, че християнската легенда за скитника евреин е сюжет, към който са посягали Йожен Сю, Александър Дюма и Шели. Също Карлайл, Хайне и Рихард Вагнер. Също Ханс Кристиан Андерсен, Ницше и Пушкин. Също Борхес и Габриел Гарсиа Маркес. Също Илф и Петров. Също Братя Стругацки. Гюстав Доре пък нарисувал скитника евреин.

Към сюжета посегнал и Доктороу в неговата книга "Световно изложение". Доктороу не е квартерон, а стопроцентов евреин. Той каза не само за евреите, а за всички емигранти в САЩ:

"Мили Господи, дай им да имигрират, дай им подслон в моята страна. Но нека сме наясно. Навремето ирландците, италианците, източноевропейските евреи дойдоха тук, търсейки нов живот. Те не дойдоха, понеже нещо зло сме им сторили. А сегашните емигранти са тук, защото ние направихме живота в техните страни невъзможен. Те дойдоха при нас, спасявайки се от нас."

През 1984-та Доктороу предрече онова, което се случи на 11 септември 2001-ва. В книгата си "Жития на поети" той написа:

"Ужасно съжжение ще налети от небесата и огнена вихрушка ще изпепели Световния търговски център.

Но това вече го разказах в едно предишно мое писмо (от 12.01.2005).



PS

В моето писмо миналата седмица ("Въпрос за 64 хиляди долара") споменах колумниста William Safire, пък то излязло Willrdm Safire. Поднасям извинения.

Онзи "Телефункен" баща ми го продаде, понеже след 1948-а вкъщи нямаше беренджена и щрудел, а само картофена супа, както у Вилма я правели, когато давали стая под наем на студенти. Че нямахме радио, беше добре, понеже в София настаниха при нас съквартиранти, които слухтяха зад портала, а емисията на Радио Лондон започваше издайнически. Четири тимпанни удара като началото на "Петата" на Бетовен. Все едно съдбата ти чука на вратата, казваше майка ми.