Петър Гюзелев е роден през 1945 г. в София. Популярен е като дългогодишен соло китарист и вокал на група "Щурците". Автор е на някои от най-големите хитове на бандата. Заедно с Георги Минчев е свирил и във формацията "Стари муцуни". В момента е в ръководството на Българска християнска коалиция и общински съветник от квотата на ГЕРБ. Завършил е богословие.





- Ако съдбата не ви беше срещнала с "Щурците" как щеше да се развие биографията ви?

- Коренно различно. Като младеж бях записал математика в Софийския университет, за да не отида в казармата. За да постъпиш в консерваторията, тогава се искаше отбита военна служба и ние се насочвахме към точните науки, за да отложим този момент. Първата година бях доста успешен студент, но във втори курс вече се събрахме с Кирчо и останалите и нещата се преобърнаха, после прекъснах... Сега често срещам мои състуденти, които са направили главоломна кариера, включително и в сферата на информационните технологии. Ако не беше китарата, можеше да съм един от тях. Въпреки че кой знае. Аз свиря на цигулка от 5-годишен. До 18 бях свързан изцяло с класическата музика. В средата на 60-те тръгна новата вълна - "Бийтълс" и "Ролинг Стоунс", и това ме промени.

- А бързата слава окончателно реши нещата...

- Ами. "Щурците" не станаха известни изведнъж, както си мислят някои. Работихме упорито 20 години, бяхме популярни, но чак през 80-те години, след като издадохме "ХХ век" и "Вкусът на времето", и се преборихме да няма "български композитори" в репертоара ни, се наложихме наистина. Дотогава от Концертна дирекция изискваха във всяка плоча да има минимум 4 песни на външни автори, които естествено бяха я на шефа на телевизията, я на шефа на "Балкантон", я на радиото и т.н. А ние залагахме на авторските си парчета, защото в крайна сметка това ни правеше успешни. Не преувеличавам, като казвам, че "Щурците" и Лили Иванова издържахме целия този бизнес, в който чиновниците бяха два пъти повече от изпълнителите. Тогава трудът ни се отчиташе по три показателя: първо, кой колко на брой концерта е изнесъл, второ, колко публика е събрал и на последно място - какви приходи е донесъл. Молихме, убеждавахме, доказвахме, че е по-ефективно да направим едно голямо шоу на препълнен стадион, отколкото да обикаляме селца и паланки, където понякога не можехме даже да вкараме апаратурата през вратата на читалището, но... Така че изнасяхме по 250 концерта годишно. 10 на сто от печалбата отиваше за държавата, а 10 на сто се разпределяше между авторите на музиката, текста, аранжимента и изпълнителите. Веднъж в онези години с Кирил Маричков на майтап седнахме да изчислим колко бихме получавали годишно, ако ни плащаха поне половината хонорар - излезе около 50 000 лв. на човек, при положение че една кола струваше 5000. А след демократичните промени се оказа, че от Концертна дирекция дори не са ни плащали социални осигуровки и сега практически нямаме трудов стаж и не ни се полага пенсия.

- Защо днес, след като вече има пазарни правила, да не говорим за достъпа до информация, по-добрите инструменти и революцията в звукозаписната техника, нямаме една наистина голяма рок група?

- Всяко нещо си има предистория. В началото на демокрацията популярните дотогава рок групи буквално млъкнаха. Пренастройваха се. Променяше се всичко - нямаше ги старите студия, нямаше ги предишните организатори на концерти. Помните ли обаче на тяхно място какво изникна? Кръчмата! Т.е. утайката, помията, разбирането на необразованите субекти, на хората със скъсаните чорапи, анцунга и бухалката, които обаче караха скъпи коли и ходеха с красавици под ръка. Те имаха пари, докато другите гладуваха, плащаха си за музиката, която им харесва, и така постепенно естетиката на лумпена се наложи над вкуса на културния човек, който не можеше да си позволи средства, които да вложи в онова, което му носи удоволствие. "Тигре-тигре", "пирамидите" и "фараоните" станаха героите на тогавашното време - ербап момчетата, които от позицията на силата щурмуват благата на този свят. Наивните младежи искаха да са като тях. А децата, които пък мечтаеха да правят нещо различно - като да свирят рок например, бяха задушени от пазара. Не казвам нищо ново. Новото, което наблюдавам и което истински ме радва, е, че напоследък обществото започна да се разслоява не по материален, а по естетически принцип. Днес да посетиш операта или филхармонията отново минава за проява на добър вкус. Възражда се и интересът към рока, така че - има светлина в тунела.

- Религията, към която се обърнахте именно през мътните години, помогна ли ви да останете верен на творчеството си?

- Тя ме спаси. Аз съм, така да се каже "официален" християнин. Уточнявам го, тъй като се смята, че 90 на сто от българите са християни, но много малък процент от тях наистина познават каноните, наистина следват Божиите заповеди и наистина са чели Библията. Член съм на протестантската църква, която е по-активна от православната, и помага човек да вникне и в историята, и във философията, и в практическия смисъл на религията. Когато гледам именно през призмата на християнството, се ужасявам от това, което се случва в момента с българското семейство, с основата на обществото. Съгласихме се да няма брак! Е, как може такова нещо?! Категорично съм против свободното съжителство; в него хората не са свързани един с друг. Не може да има развод - днес да си с този, утре с онзи, днес да си гледаш детето, утре - не.

- Но вие самият сте се развеждали веднъж.

- Да, преди 20 години, но тогава не бях вярващ. Сега не бих допуснал семейството ми да се разпадне. Затова ме смайва как може една държава, която претендира да е християнска, да прокарва закон, който на практика разбива семейството. А за толерантността към хомосексуалистите какво да кажем? Първо в Библията изрично е упоменато, че това е противоестествено. Второ, у нас те са една много малка част от населението, а, моля ви се, искат да са в един кюп с нормалните хора. Не става дума да ги гоним, да ги убиваме, но те не са ни равни. Един гей да ми бъде учител, да ми възпитава детето, да му преподава морал?! Аз не съм съгласен. Да им дадем да осиновяват деца? От кого ще ги осиновяват? От също толкова нездрави хора. Това ли ще ни е посоката? На цялата цивилизация това ли е посоката?

- Нали си давате сметка колко хора ще ви обявят за хомофоб?

- Да ме обявят! Не съм единственият, който поддържа тази теза. Сигурен съм, че преобладаващата обществена нагласа е същата като моята, но онези, които въвеждат подобни закони, са платени от самите хомосексуалисти, или пък те самите са гейове и действат в своя полза. Жалко, защото изпълнителната власт и духовната власт трябва да работят заедно, да се подкрепят един друг, за да могат да изграждат държавата. Не може да кажеш: "Аз съм вярващ, голям християнин съм и освен това съм хомосексуалист". По скалата има само добро и лошо, няма среда.

- Не смятате ли, че за разпада на българското семейство са виновни самите участници в него?

- И да, и не. Защо ни дават сега "Биг брадър фемили"? Какво искат да внушат с това риалити? Нали трябва да има все някакво послание - правете така или не правете така. Да, човек избира измежду това, което му се предлага; от всички вестници, с извинение, не всичко четем. Но когато даден изкривен модел се натрапва толкова категорично, при това от всички медии, българинът си казва, че всъщност моралът няма значение, че "всички живеят така, че и по-зле". Освен ако наистина не намери свой уникален път. Затова може би жените гледат турски сериали напоследък. Замислих се над това, тъй като повечето ми познати - дами с различни професии и обществен статут, не изпускат епизод. Ами да. Българката не се чувства на мястото си. Тя успява в кариерата, в политиката, в бизнеса, но не в семейството. Сутрин води детето на училище, тича на работа, после пазарува, после готви, преглежда домашните, сервира, мие чинии... Това убива всичко в нея, превръща я в робот. А мъжът какво прави? Мъчи се да пробие - значи жената му пречи, тъй като иска помощ у дома; успява да пробие - жената пак му пречи, защото там има по-млади хубавици; не успява да пробие - пак му пречи да пие в кръчмата с други, които също не са успели да пробият. И жената остава сама. Как няма да гледа сериали, в които цари патриархален ред, а не хаос, където има принципи, а не безсмислие. И вместо да се стремим да уравновесим отношенията си, да работим върху себе си и изграждането на по-добра среда за децата си - вниманието се фокусира върху извратените отношения на болни хора.