Ленин бил казал: "От всички изкуства за нас най-важно е киното." Този "лозунг" в моето детство можеше да се прочете във всички киносалони. Бащата на поета Георги Константинов беше началник на кината в Плевен и за нас не беше проблем да си прекарваме времето, "влизайки" от прожекция в прожекция. Пред кино "Глория" старият собственик Иван Гайдаров продаваше семки и като се напиеше, плачеше и викаше: "Давам кино за вино". Такъв му беше и прякорът - Кино за вино. Беше изиграл съдбата: пропил "Глория", току преди да го национализират.

В кабините на киномеханиците още висяха афишите на Холивуд: Чарли Чаплин, Джони Вайсмюлер, Соня Хени. Но в салона въртяха "Смели хора" - съветски партизански екшън, който поставяше първите рекорди по посещаемост. Никакъв днешен рейтинг не може да се сравни с това. Профсъюзи, младежки, женски дружества пълнеха кината под формата на т.нар. колективни посещения. (Гледаха и после обсъждаха: доклад, изказвания - всичко по реда си.) Отделно имаше хлапетии, които май въобще не излизаха на светло. Това беше големият и може би единствен пробив на ленинската мисъл: тази поне се потвърждаваше в живота.

След време плахо дисидентстващи киноведи подмятаха, че



фразата на вожда е тенденциозно извадена от контекста



Всъщност той искал да каже, че киното е най-важно, защото само то е достъпно за неграмотните маси. Но аз мисля, че може да е имал предвид и друго: "онова" кино доста ловко фалшифицираше живота. По време на жестокия гладомор мужици концертираха с параходи по Волга-Волга, а в разорената от войната, изтерзана от репресии и разселвания кубанска степ казаци се надпяваха и надбягваха в бесни филмови кушии. Трапезите се чупеха от ядене, а песните и пляските друсаха зрителя до желаната загуба на реалност. Въвеждането на една друга, паралелна действителност имало успех дори в самия Съветски съюз - хубавите неща се случват, макар и не точно с нас, с търпение и дисциплина всеки може да го огрее. В България пък тази филмова "правда" проправяше пътя на колективизацията и интернационализма.

Историята на киното не е моята стихия, но и това изкуство, като всяко друго, трудно може да се затвори в раниците на идеологическия подбор. Просмукаха се в обществото и различни творби, не така военно-танцувални, не така ведри и лакирани, филми с размисъл и безпокойство, с купища въпроси, а и с горчиви отговори. Остана подозрението, че италианските неореалисти са пропуснати на тукашния екран избирателно заради невеселата картина на западния живот - в тесните кухни, сред прането и безбройните драми на битието. Но тази действителност покоряваше със своята истинност, малкият човек изведнъж доби значителност, а един невръстен актьор (още помня името му - Едуардо Невола) от филма на Виторио де Сика "Крадци на велосипеди" десетилетия вълнуваше спомена на зрителите от онова време.

После пробиха поляците. "Пепел и диамант" обърка, но и по някакъв особен начин сплоти поколението на шейсетте години. Беше разрез на живота, в който истината белееше като кост в рана. И веднъж оголена, не можеше да се пренебрегва. Очилата на Збигнев Цибулски излязоха на мода. Но бяха и знак за нещо, което и до днес не се поддава на обяснение. Някои от онези, които ги сложиха тогава, не ги смениха до смъртта си.

Ленин все в нещо трябва да е бил прав. Киното се отдели като някаква особена култура. Запалени лектори разнасяха кутии с лента из провинцията, бяха образовани и модерни хора, движеше ги хъс на апостоли, мнозина после извървяха успешен път в българския живот. И - да си дойдем на думата! - появиха се кинолюбителите. На тях не им бе достатъчно да гледат. Те искаха да правят.

Явлението е трудно за обяснение. Киноклубовете се рояха главозамайващо.

При трудно достъпната в онова време техника и инвентар (и при скъпотията на всичко това) филми се правеха и се показваха. Както и при професионалистите, някои ставаха, други - не. Имаше любители амбициозни, те после изкачиха върхове. Имаше такива, на които им стигаше да дишат въздуха на киното. Имаше и просто позьори.

Ах, какви образи бяха те! Блуждаеха из делника със светломери по вратовете, допираха пръстите на двете ръце във въображаема рамка и гледаха през нея - разкадроваха действителността. Така се взираха в пейзажа, в делника, пък и в момичетата, което (защо да се лъжем!) правеше впечатление и даваше резултат. Снимаха ли нещо впоследствие и имаха ли въобще с какво да снимат - не ставаше ясно. Но си правеха някакъв имидж и си го ползваха при случай.



Но защо ви разказвам това?



Ами защото напоследък плъзнаха пак кинолюбители - въртят камерите, снимат и монтират и ни показват героични филмчета за чудо и приказ, за стрес и за възторг. Едни такива суперпродукции, само че самодейни. Те идат да ни пренесат в свят, в който се вихрят сурови положителни герои, а лошите са с белезници - на пода. Изглежда те през цялото време така и оглеждат нашия живот: през рамката от пръсти, която очертава екрана. Маркират си, значи, "отсечки", после пускат камерата. И като я поизрежат лентата на живота, като я подредят и налепят - ето ти го съвсем правилния филм. Безсмъртният ленински завет не увяхва. Киното отново е най-важно. Първенец сред изкуствата. Водач и учител на масите.

-Ти пак се радвай, че е кино - успокои ме Роза Петрова. - Филмът както започва, така и ще свърши. Виж, ако е театър - няма спасение. Там като падне завесата, дори умрелите стават и се покланят. И утре пак са на сцената...